Стивън Кинг
Институтът (99)

10.

Докато Морийн Алвърсън поемаше по последния си път, Стиви Уипъл ядеше макарони със сирене в столовата на Предната половина. Ейвъри Диксън го сграбчи за едната месеста луничава ръка.

— Да излезем на площадката.

— Още не съм се наял, Ейвъри.

— Не ме интересува. — Той снижи глас. — Важно е.

Стиви налапа една последна голяма лъжица, избърса уста с опакото на ръката си и тръгна след Ейвъри.

Площадката беше пуста, с изключение на Фрида Браун, която седеше на асфалта до баскетболния кош и рисуваше анимационни герои с тебешир. Доста добре при това. Всичките усмихнати. Тя не вдигна очи, когато момчетата минаха покрай нея.

Щом стигнаха до оградата, Ейвъри посочи изкопа сред пръстта и чакъла. Стиви го зяпна ококорено.

— Какво ли животно го е изровило? Някой мармот? — Той се огледа, сякаш очакваше да види мармот — вероятно бесен — скрит под трамплина или притихнал под някоя маса за пикник.

— Не, не е мармот — отговори Ейвъри.

— Обзалагам се, че можеш да се промушиш през него без проблем, Ейвс. Да сбягаш.

„Да не мислиш, че не ми е минавало през ума? — помисли си Ейвъри. — Само че ще се изгубя в гората. Дори да намеря пътя, лодката вече я няма.“

— Няма значение. Помогни ми да го заровя.

— Защо?

— Просто ми помогни. И не се казва сбягаш, не си простак. Казва се избягаш. — Както беше направил приятелят му. Къде ли беше сега? Ейвъри нямаше представа. Връзката беше прекъснала.

— Иззбягаш — повтори Стиви. — Ясно.

— Супер. А сега ми помогни.

Клекнаха и започнаха да запълват дупката под мрежата, като гребяха с шепи и вдигнаха облак прах. От усилията се изпотиха. Лицето на Стиви почервеня.

— Какво правите, момчета?

Двамата се обърнаха. Зад тях стоеше Гладис без обичайната си широка усмивка.

— Нищо — каза Ейвъри.

— Нищо — потвърди Стиви. — Просто си играем.

— Дайте да видя. Мръднете се. — Когато и двамата не помръднаха, тя изрита Ейвъри в хълбока.

— Ох! — извика той. — Боли!

А Стиви каза:

— Защо го риташ?

И също получи ритник, високо в едното рамо.

Гладис огледа изкопа, който бе запълнен само частично, след което погледна към Фрида, която още беше погълната от творческото си начинание.

— Ти ли го изрови?

Фрида поклати глава, без да вдига очи.

Гладис извади радиостанцията от джоба на белия си панталон и я включи.

— Господин Стакхаус? Обажда се Гладис. Господин Стакхаус, чувате ли ме?

Последва пауза, след което:

— Тук Стакхаус, слушам.

— Трябва веднага да дойдете на площадката и да видите нещо. Може би е безобидно, но никак не ми харесва.