Стивън Кинг
Институтът (125)

11.

Щом приключи — отне му близо половин час и изпи още една кола през това време — настана тишина. След малко Тим каза, много тихо:

— Не е възможно. Първо на първо, толкова много отвличания няма как да останат незабелязани.

Уенди поклати глава.

— Полицай си. Би трябвало да знаеш, че не е така. Преди няколко години излезе проучване, според което всяка година в САЩ изчезват по половин милион деца. Доста висока цифра, не мислиш ли?

— Знам, че броят на изчезналите е висок, близо петстотин деца бяха обявени за изчезнали в окръг Сарасота само през последната ми година там, но повечето от тях — по-голямата част — са се прибрали сами вкъщи. — Тим си мислеше за Робърт и Роланд Билсън, близнаците, които беше хванал, докато отиваха на Селскостопанския панаир в Дънинг посред нощ.

— Но остават хиляди, които не се прибират — отбеляза Уенди. — Десетки хиляди.

— Съгласен съм, но колко от тях оставят убити родители след себе си?

— Нямам представа. Съмнявам се, че е правено подобно проучване. — Тя отново се обърна към Люк, който следеше разговора им, сякаш гледаше тенис мач. Ръката му беше в джоба и попипваше флаш паметта.

— Понякога — каза той — сигурно правят смъртта им да изглежда като злополука.

Тим внезапно получи видение как това момче живее с Ани Сиротната в палатката й и двамата слушат шантавите нощни предавания на малкото й радио. Обсъждат конспирации. Говорят за тях.

— Казваш, че си си отрязал част от ухото, защото в него имало проследяващо устройство. Това истината ли е, Люк? — попита Уенди.

— Да.

Тя като че ли нямаше представа как да продължи. Погледът, който хвърли на Тим, гласеше: „Ти си на ход“.

Тим взе празната кутийка от кола на Люк и я пъхна в плика от храната за вкъщи, в който в момента вече имаше само опаковки и кокали от пилешките бутчета.

— Говориш за тайна организация, която провежда тайни операции на родна земя от бог знае колко години. Едно време, предполагам, че това би било възможно — на теория — но не и в епохата на компютрите. Най-големите тайни на правителството изтичат в интернет благодарение на онези, как им беше името…

— Уикилийкс. Запознат съм с Уикилийкс — рече Люк нетърпеливо. — Знам колко е трудно да се пазят тайни и знам колко налудничаво звучи разказът ми. От друга страна, германците са имали концентрационни лагери по време на Втората световна война, в които са успели да избият седем милиона евреи. И цигани, и гейове.

— Но хората, които са живеели в близост до тези лагери, са знаели какво се случва в тях — каза Уенди и се опита да го хване за ръка.

Люк се дръпна.

— Готов съм да се обзаложа на един милион долара, че жителите на Денисън Ривър Бенд, това е най-близкият град, знаят, че нещо се случва в Института. Нещо лошо. Не точно какво, защото не искат да знаят. И защо им е? Институтът поддържа градчето живо, а и кой би повярвал? Днес все още има хора, които не вярват, че германците са избили всички онези евреи. Просто отказват да повярват.

„Да — помисли си Тим, — момчето е умно. Разказът му за случилото се е напълно откачен, но хлапето е изключително умно.“

— Нека се уверя, че съм разбрала правилно — каза Уенди. Говореше кротко. И двамата говореха с този тон. Люк ги разбираше. Не беше нужно да си шибан гений, за да знаеш, че така хората говорят на психически нестабилните. Разочарова се, но не се изненада. Какво друго можеше да очаква? — Някак си намират деца, които са телепати и, как го каза, теле… нещо си…

— Телекинети. ТК. Обикновено дарбите са слаби, дори ТК позитивните деца не са с особено развити сили. Но докторите в Института ги засилват. Боцкане за точки, така го наричат, така го наричаме всички, само че точките всъщност са Светлините на Щази, за които ви разказах. Инжекциите, които предизвикват появата на светлините, засилват дарбите ни. Мисля, че някои от другите инжекции целят да ни направят по-издръжливи, за да изкараме по-дълго. Или… — Хрумна му нещо. — Или да не допуснат дарбите ни да станат прекалено мощни. Защото тогава ще станем опасни.

— Като ваксините ли? — попита Тим.

— Може да се каже, да.

— Значи преди да те отвлекат си можел да местиш предмети с мисълта си — каза Тим с кроткия си тон за разговори с луди.

— Малки предмети.

— И след като за малко да загинеш във водния резервоар, можеш и да четеш мисли.

— Още преди това можех. Резервоарът… засили способността. Но все още не съм… — Той разтри тила си. Трудно му беше да обясни, а и гласовете им, толкова тихи и спокойни, започваха да му лазят по нервите, които бездруго бяха изопнати. Скоро щеше да се побърка, точно толкова, колкото мислеха те. Все пак трябваше да опита. — Но все още не съм много силен. Никой от нас не е, може би с изключение на Ейвъри. Той е невероятен.

— Да видим дали съм разбрал правилно — каза Тим. — Отвличат деца, които имат слаби свръхестествени способности, тъпчат ги със стероиди за ума, а после ги карат да убиват хора. Като онзи политик, който възнамеряваше да се кандидатира за президент. Марк Бърковиц.

— Да.

— А защо не Бен Ладен? — попита Уенди. — Струва ми се, че той би бил идеална мишена за подобно… мислено убийство.

— Не знам — отговори Люк. Беше изтощен. Синината на бузата му потъмняваше сякаш с всяка минута. — Нямам представа как избират мишените. Веднъж говорих по този въпрос с приятелката ми Калиша. Тя също нямаше представа.

— А защо тази мистериозна организация не използва просто наемни убийци? Няма ли да е по-лесно?

— Във филмите изглежда лесно — отвърна Люк. — Но в реалния живот ми се струва, че в повечето случаи те се провалят или ги залавят. Както за малко да хванат онези, които убиха Бен Ладен.

— Направи ни демонстрация — подкани го Тим. — Намислил съм си число. Кое е?

Люк се опита. Съсредоточи се и зачака цветните точки да се появят, но те не дойдоха.

— Не мога да позная.

— Тогава премести нещо. Нали това е основната ти дарба, заради която са те отвлекли?

Уенди поклати глава. Тим нямаше нужда от телепатични способности, за да разбере какво си мисли: „Престани да го пристискаш. Момчето е умопомрачено, объркано и бяга“. Но Тим смяташе, че ако успее да опровергае налудничавата история на хлапето, може би ще изтръгнат някакви истински факти и ще могат да решат как да процедират.

— Какво ще кажеш за плика от храната? В момента вътре има само опаковки и е съвсем лек. Би трябвало да можеш да го преместиш.

Люк погледна плика и сбърчи чело още по-силно. За миг на Тим му се стори, че усеща нещо — повей по кожата си като слабо течение — но след секунда усещането изчезна и пликът не се помръдна. Естествено, че нямаше да помръдне.

— Добре — намеси се Уенди. — Мисля, че това е достатъчно…

— Знам, че двамата сте гаджета — каза Люк. — Това поне знам.

Тим се усмихна.

— Не е много впечатляващо, малкият. Все пак я видя да ме целува, когато пристигна.

Люк насочи вниманието си към Уенди.

— Предстои ти пътуване. Ще ходиш при сестра си, нали?

Уенди се ококори.

— Откъде…

— Не се връзвай — предупреди я Тим… но кротко. — Това е стар трик на медиумите — информирани догадки. Все пак признавам, че хлапето го бива в това.

— Та каква информация съм имал за сестрата на Уенди? — попита Люк, макар и без особена надежда. Изиграл беше картите си една по една и сега му оставаше само последната. А беше страшно уморен. Макар и да бе успял да поспи във влака, сънят му беше неспокоен и изпълнен с кошмари. Предимно за водния резервоар.

— Би ли ни извинил за минутка? — попита Тим и без да дочака отговор, заведе Уенди до вратата към кабинета и поговори набързо с нея. Тя кимна и излезе от стаята, като пътьом извади телефона от джоба си. Тим се върна. — Мисля, че е най-добре да те заведем в управлението.

В първия миг Люк си помисли, че говори за административната сграда на депото. Където да го качи на друг товарен влак, за да не се налага на него и приятелката му да се занимават с избягало хлапе с шантава история. Но после осъзна, че става въпрос за полицейския участък.

„Какво толкова? — помисли си. — От самото начало знаех, че ще свърша в някой полицейски участък. Може би в по-малък е по-добре, отколкото в голям, където имат да се разправят с десетки хора — престъпници.“

Само че те вярваха, че е параноясал по отношение на онзи тип Холистър, а това не беше добре. Засега можеше само да се надява, че са прави и че Холистър не е заплаха. Вероятно бяха прави. Все пак Институтът едва ли имаше хора навсякъде, нали?

— Добре, но първо искам да ти кажа нещо и да ти покажа нещо друго.

— Става. — Тим се наведе и погледна съсредоточено Люк в очите. Може би просто угаждаше на едно лудо дете, но поне го слушаше, а това май беше най-доброто, на което Люк можеше да се надява за момента.

— Ако разберат, че съм тук, ще дойдат да ме заловят. Вероятно въоръжени. Защото ги е страх до смърт някой да не ми повярва.

— Ще го имам предвид. Но разполагаме с отлични полицаи, Люк. Мисля, че ще си в безопасност.

„Нямаш представа с какво може да се сблъскате“, помисли си Люк, но нямаше сили да го убеждава. Изтощен беше докрай. Уенди се върна и кимна на Тим. Люк беше прекалено уморен, за да го е грижа и за това.

— Жената, която ми помогна да избягам от Института, ми даде две неща. Едното беше ножът, с който отрязах проследяващото устройство от ухото си. Другото е това. — Той извади флаш паметта от джоба си. — Не знам какво има на нея, но мисля, че трябва да я прегледаш, преди да решиш как да постъпиш.

Подаде я на Тим.