Стивън Кинг
Институтът (5)

4.

След час седеше на един камък край тясното шосе и чакаше сякаш безкрайна влакова композиция да отмине, за да пресече пътя. Влакът пътуваше към Дюпрей с достолепните петдесет километра в час: товарни вагони, платформи за автомобили (натоварени предимно с потрошени, а не с нови коли), цистерни, контейнери и гондоли, превозващи бог знае какви зловредни вещества, които биха могли, в случай че влакът дерайлира, да подпалят боровите гори или да обгазят населението на Дюпрей със смрадливи и дори смъртоносни изпарения. Най-накрая премина оранжев служебен вагон, в който мъж с гащеризон седеше на сгъваем стол, четеше роман и пушеше цигара. Той вдигна очи от книгата и помаха на Тим. Тим му помаха в отговор.

Градчето се намираше на три километра по-нататък, построено около кръстовището на щатско шосе 92 (което в тази си част се казваше Главната улица) с две други улици. Дюпрей, изглежда, беше устоял до голяма степен на нашествието на веригите магазини, превзели по-големите градове. Имаше един сервиз на „Уестърн Ауто“, но той беше затворен и със замазани с боя прозорци. Тим видя супермаркет, дрогерия, смесен магазин, в който продаваха от всичко по малко, и два-три козметични салона. Имаше кино с надпис „ПРОДАВА СЕ/ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“ на козирката и магазин за авточасти, който явно се смяташе за местния център за ценители на класически автомобили, както и ресторант на име „Гостилницата на Бев“. Имаше три църкви, една методистка и две без ясна деноминация, но и трите от типа, обслужващ преродени християни. Едва двайсетина коли и фермерски пикапи бяха спрели тук-там по очертаните паркоместа из търговския район. Тротоарите пустееха.

Три пресечки по-нагоре, след поредната църква, Тим зърна мотел „Дюпрей“. Малко по-нататък, където Главната улица вероятно отново преминаваше в шосе 92, имаше друг железопътен прелез, депо и редица ламаринени покриви, блещукащи на слънцето. Отвъд тези постройки продължаваше боровата гора. В общи линии градчето приличаше на излязло от кънтри балада, някоя от онези носталгични песни, изпълнявани от Алън Джаксън или Джордж Стрейт. Табелата на мотела беше стара и ръждясала, което намекваше, че и той може да е затворен като киното, но понеже следобедът гаснеше, а изглежда в околността нямаше друг, Тим се отправи към него.

На половината път, малко след сградата на общината, стигна до тухлено здание с пълзящ по стените бръшлян. Една табела върху грижливо окосената морава съобщаваше, че това е Шерифското управление на окръг Феърли. Тим си помисли, че окръгът трябва да е беден като църковна мишка, щом окръжният административен център се намира в това градче.

Два джипа бяха паркирани отпред, единият сравнително нов, а другият допотопен „Тойота 4Рънър“, опръскан с кал и с полицейска лампа на таблото. Тим погледна към входа — с почти несъзнателния мимолетен поглед на скитник с доста пари в джоба — продължи по пътя си, но след няколко крачки се върна, за да прочете таблата за съобщения от двете страни на двукрилата врата. По-точно за да прочете едно от обявленията. Помисли си, че не е разбрал правилно, но искаше да се увери.

„Не и в наши дни — помисли си той. — Не може да бъде.“

Но явно можеше. До плакат с надпис: АКО СИ МИСЛИТЕ, ЧЕ МАРИХУАНАТА Е ЛЕГАЛНА В ЮЖНА КАРОЛИНА, ЖЕСТОКО СЕ ЛЪЖЕТЕ, имаше бележка с простичкия текст: ТЪРСИ СЕ НОЩЕН ПАЗАЧ. ИНФОРМАЦИЯ В УЧАСТЪКА.

„Леле — каза си Тим. — Каква реликва от миналото.“

Пое отново към ръждясалата табела на мотела и пак спря, замислен за обявата за работа. В този момент вратата на участъка се отвори и излезе дългурест полицай, който наместваше фуражката си върху рижавата си коса. Залязващото слънце проблесна върху значката му. Той огледа работническите обувки, прашните джинси и дочената риза на Тим. Очите му се спряха за миг върху преметнатия на рамото му сак, преди да се преместят върху лицето му.

— Мога ли да ви помогна, господине?

Обзе го същият порив, който го бе накарал да стане в самолета.

— Едва ли, но кой знае?