Стивън Кинг
Институтът (17)

1.

Една прекрасна априлска сутрин в Минеаполис същата година — Тим Джеймисън щеше да пристигне в Дюпрей чак след няколко месеца — Хърбърт и Айлин Елис влязоха в кабинета на Джим Гриър, един от тримата съветници в училището за надарени деца „Бродерик“.

— Люк да не е направил някоя беля? — попита Айлин, когато седнаха. — Не е споменавал да има неприятности.

— Не, не — успокои я Гриър. Той беше на трийсет и няколко, с оредяваща кафява коса и физиономия на интелектуалец. Облечен беше със спортна риза с разкопчана яка и изгладени джинси. — Вижте, наясно сте как стоят нещата тук, нали? Налага се да работим по този начин заради умствените способности на учениците. Оценяваме ги, но не с традиционните оценки. При тях това не е възможно. Имаме десетгодишни деца с лека форма на аутизъм, които решават задачи по математика за гимназисти, но все още четат на нивото на третокласници. Имаме деца, които знаят по четири чужди езика, но не умеят да умножават дробни числа. Те изучават всички стандартни предмети, а деветдесет процента от тях живеят в общежитието — налага се, тъй като идват от всички краища на Съединените щати, а имаме и десетина ученици от чужбина — но развиваме основно специалните им дарби, независимо в коя област са. Поради това стандартната образователна система, в която децата преминават от детската градина до дванайсети клас, е неприложима при нас.

— Разбираме това — каза Хърб. — Знаем, че Люк е умно момче. Затова го записахме тук. — Премълча обаче (и Гриър го знаеше много добре), че никога не биха могли да си позволят астрономическите такси за училището. Хърб работеше като началник-смяна във фабрика за производство на кутии, а Айлин — като учителка в прогимназия. Люк беше един от малкото ученици в „Бродерик“, които не живееха на пансион, както и един от едва шепата стипендианти.

— Умен? Не точно.

Гриър погледна към отворената папка на иначе идеално чистото си бюро и Айлин внезапно бе обзета от предчувствие: или щяха да ги помолят да отпишат сина си от училището, или щяха да прекратят стипендията му — което пък щеше да наложи да го отпишат. Годишната такса за обучение в „Брод“ възлизаше на около четирийсет хиляди долара, горе-долу колкото в „Харвард“. Гриър щеше да им каже, че е станала грешка и че Люк не е толкова гениален колкото всички си мислят. Щеше да им каже, че е обикновено дете, което просто е по-напред с материала от обичайното за възрастта му и има отлична памет. Айлин знаеше от собствен опит, че фотографската памет не е чак такава рядкост при децата: около 10-15% от нормалните деца притежават способността да запомнят почти всичко. Уловката беше, че дарбата изчезваше с навлизането в пубертета, а Люк наближаваше тази възраст.

Гриър се усмихна.

— Ще говоря направо. Гордеем се с възможността да обучаваме надарени деца, но в „Бродерик“ никога не сме имали ученик като Люк. Един от най-добрите ни учители — господин Флинт, който е вече на осемдесет — се зае да преподава на Люк история на Балканите, сложен предмет, който обаче хвърля светлина върху настоящата геополитическа ситуация. Поне по думите на Флинт. След една седмица той дойде при мен и сподели, че в работата със сина ви се чувствал като фарисеите, когато Исус не само им дал урок, но и ги укорил с думите, че не онова, което влиза в устата, осквернява човек, а онова що излиза от нея.

— Объркан съм — каза Хърб.

— Били Флинт също беше объркан. Това исках да ви кажа.

Гриър се приведе напред.

— Вижте, Люк е усвоил материал като за два семестъра в магистърска програма по изключително сложен предмет само за една седмица и стигнал до много от заключенията, които Флинт възнамерявал да му изложи, след като се запознае с основните исторически събития. Относно някои от тези заключения Люк твърдял, при това много убедително, че са „заучени знания, а не оригинални изводи“. Все пак Флинт каза, че детето се изразило много възпитано. Дори се извинило.

— Не знам какво да ви кажа — рече Хърб. — Люк не споделя често какво учи в училище, защото според него няма да разберем.

— И е прав в общи линии — добави Айлин. — Някога имах известна представа от висша математика, но съм забравила почти всичко.

Хърб продължи:

— Когато се прибере от училище, Люк е като всяко друго дете. След като си напише домашните и свърши домакинските си задължения, играе видеоигри или баскетбол на двора с приятеля си Ролф. Още гледа „Спондж Боб Квадратни гащи“. — Замисли се и добави: — Само дето седи пред телевизора с книга в скута.

„Да — помисли си Айлин. — И напоследък тази книга е «Принципи на социологията». Преди нея четеше трудовете на Уилям Джеймс. А преди тях основополагащия манифест на «Анонимни Алкохолици». С който се захвана, след като изчете пълните съчинения на Кормак Маккарти.“ Люк четеше, както селските крави пасат — местеше се от пасище на пасище, там където тревата беше най-тучна. Съпругът й предпочиташе да не обръща внимание на това, защото странният феномен го плашеше. Плашеше и нея и вероятно затова не знаеше, че Люк изучава историята на Балканите. Не й беше казал, защото тя не го беше питала.

— Тук имаме вундеркинди — каза Гриър. — Всъщност повече от половината ученици в „Брод“ са гении. Но те имат своите ограничения. Люк е различен, защото е всестранно развит. Не е добър само в една конкретна област, а във всичко. Струва ми се, че от него може да излезе дори професионален играч на бейзбол или баскетбол…

— Ако се е метнал на моя род, няма да порасне достатъчно за професионален баскетболист — усмихна се Хърб. — Освен ако не се окаже следващият Спъд Уеб, разбира се.

— Тихо — смъмри го Айлин.

— Но играе баскетбол с огромно желание — продължи Гриър. — Приятно му е и не смята спорта за губене на време. Отличен атлет е. Разбира се чудесно със съучениците си. Не е затворен в себе си и няма никакви емоционални проблеми. Люк е като нормалните сравнително популярни американски хлапета, които носят тениски на рокгрупи и бейзболни шапки с козирка, обърната назад. В обикновено училище едва ли ще се чувства толкова добре — всекидневната скука би го побъркала — но мисля, че и там би се справил. Просто ще учи допълнително в свободното си време. — Но побърза да добави: — Не че ви препоръчвам да изпробвате тази теория на практика.

— Не, ние много се радваме, че учи тук — каза Айлин. — Изключително доволни сме. И знаем, че Люк е добро момче. Много го обичаме.

— И той ви обича. Разговарял съм с него няколко пъти и той винаги го изтъква. Рядко се срещат толкова умни деца като сина ви. А деца, които се вписват отлично сред връстниците си и са така спокойни и разумни — които живеят и във външния свят, а не само в онзи, създаден от въображението им — са още по-голяма рядкост.

— След като няма проблем, защо ни повикахте? — попита Хърб. — Не че не ми е приятно да слушам как хвалят детето ми. Ни най-малко. Между другото, все още го бия на баскетбол, макар че той вече прави доста добри куки.

Гриър се облегна в стола си. Усмивката му се стопи.

— Повикахме ви, защото вече наближава моментът, в който няма да можем да научим Люк на нищо ново. Той е наясно с това. Изрази желание да продължи академичното си развитие по необичаен начин. Би искал да учи за инженер в Масачузетския технологичен институт в Кеймбридж, както и английска литература в „Емерсън“, на другия бряг на реката в Бостън.

— Моля? — възкликна Айлин. — Едновременно ли?

— Да.

— А зрелостните изпити? — Това беше единственото, което й хрумна да попита.

— Ще се яви на тях другия месец, през май. В общинската гимназия „Норт“. И ще изкара невероятно високи оценки.

„Ще трябва да му приготвя обяд“, помисли си Айлин. Чувала беше, че столът в гимназия „Норт“ е под всякаква критика.

След миг стъписано мълчание Хърб рече:

— Господин Гриър, синът ни е на дванайсет. Навърши ги само преди месец. Може да знае всичко за Сърбия, но мустаци ще започнат да му никнат най-рано след три години. Вие… това…

— Разбирам как се чувствате и нямаше да водим този разговор, ако колегите ми психолози и преподавателите не смятаха, че Люк е напълно способен да се справи със задачата в академично, социално и емоционално отношение. Да, и в двата университета едновременно.

Айлин възрази:

— Няма да изпратя дванайсетгодишно дете на другия край на страната, за да живее сред колежани, достатъчно големи да пият алкохол и да ходят по нощни клубове. Ако имахме роднини, при които да остане, може би, но…

Гриър закима в съгласие.

— Разбирам и съм напълно съгласен. Люк осъзнава, че още не е готов да живее самостоятелно. Наясно е с този факт. Но тук вече започва да се изнервя и да става нетърпелив, защото е жаден за знания. Изключително жаден. Не знам как работи забележителният му мозък — никой не знае, старият Флинт като че ли намери най-адекватното сравнение с Исус и фарисеите, но когато аз се опитвам да си го представя, виждам лъскава машина, която работи с едва два процента от капацитета си. Най-много с пет процента. Но тъй като тази машина е в човешки облик, Люк изпитва… жажда.

— Изнервен и нетърпелив ли? — учуди се Хърб. — Хм. Ние не сме забелязвали подобно нещо.

„Аз забелязвам — помисли си Айлин. — Не непрекъснато, но понякога. Да. Тогава чиниите в шкафа започват да дрънчат и вратите се затварят от само себе си.“

Замисли се за огромната лъскава машина на Гриър, достатъчно голяма, че да изпълни три или четири сгради с размерите на складове. И за какво щеше да служи? Да произвежда картонени чаши за еднократна употреба или алуминиеви подноси за ресторанти за бързо хранене. Длъжни бяха да направят нещо повече за него, но това ли?

— Не може ли да учи в Университета на Минесота? — попита тя. — Или в „Конкордия“ в Сейнт Пол? Така може да живее вкъщи.

Гриър въздъхна.

— Все едно да го преместите от „Брод“ в обикновена гимназия. Говорим за момче, чийто коефициент на интелигентност не се побира на скалата. Той е наясно къде иска да учи. Знае от какво се нуждае.

— Не виждам какво можем да направим по въпроса — каза Айлин. — Люк вероятно ще получи стипендии за тези университети, но ние работим тук. И изобщо не сме богати.

— Добре, нека обсъдим това — каза Гриър.