Стивън Кинг
Институтът (52)

15.

Когато доктор Хендрикс, известен още като Донки Конг, влезе в личния апартамент на госпожа Сигсби в съседство с неговия, тя го чакаше. Седеше на крайчеца на малкия диван. Той й подаде папка.

— Знам, че боготвориш документите върху хартия, затова ти ги донесох така. Не че ще са ти от голяма полза.

Тя не отвори папката.

— Няма значение дали ще са от полза за мен, Дан. Става въпрос за твоите тестове, твоите вторични експерименти, а не виждам те да дават резултати.

Хендрикс стисна инатливо уста.

— Агнес Джордан. Уилям Горцен. Вина Пател. Още двама-трима, чиито имена не помня. Дона някоя си. С всички тях имахме положителни резултати.

Тя въздъхна и пооправи оредяващата си коса. Хендрикс смяташе, че Сигърс има птиче лице: остър нос вместо клюн, но същите пронизителни малки очички. Птиче лице и мозък на бюрократ. На практика безнадежден случай.

— Но има и десетки розови, с които не си постигнал никакви резултати.

— Дори да е така, замисли се — рече той, тъй като онова, което искаше да каже: „Как е възможно да си толкова глупава?“, щеше да му докара цял куп неприятности. — Ако телепатията и телекинезата са свързани, както сочат експериментите ми, е възможно да има и други латентни способности, които само чакат да се проявят. Онова, на което са способни тези деца, дори най-надарените, може да е само върхът на айсберга. Ами ако лечението чрез психично въздействие е възможно? Ами ако мозъчният тумор, от който умря Джон Маккейн, може да бъде излекуван просто чрез силата на мисълта? Ами ако тези способности могат да бъдат използвани за удължаване на живота, да речем, до сто и петдесет години, дори повече? Не е нужно целта, за която ги използваме, да е краят; може да се окаже, че тя е само началото!

— Вече съм чувала всичко това — каза госпожа Сигсби. — И съм го чела в онова, което с такова задоволство наричаш свой манифест.

„Но не го разбираш — помисли си Хендрикс. — И Стакхаус не разбира. Еванс разбира, в известен смисъл, но дори той не вижда огромния потенциал.“

— Елис или Айрис Станхоуп не са особено ценни. Неслучайно ги наричаме „розовите“. — Хендрикс изсумтя и махна с ръка.

— Това важеше преди двайсет години, дори преди десет, но не и днес — отвърна Сигсби.

— Но…

— Достатъчно, Дан. А сега ми кажи дали малкият Елис показа някакви признаци на телепатия.

— Не, но продължи да вижда светлините след като изключихме прожекционния апарат и смятаме, че това е индикатор. Силен индикатор. Но тогава, за зла участ, получи гърч. Което не е необичайно, както знаеш.

Сигсби въздъхна.

— Нямам нищо против да продължиш тестовете със Светлините на Щази, Дан, но трябва да разглеждаш нещата в перспектива. Основната ни цел е да подготвим новодошлите за Задната половина. Това е важното, това е основната цел. Страничните ефекти не ни вълнуват особено. Ръководството няма намерение да лекува косопад чрез силата на мисълта.

Хендрикс се отдръпна, сякаш го беше зашлевила.

— Лекарство за хипертония, от което се оказа, че също така расте коса по черепите на плешиви обитатели на предградията, в никакъв случай не може да се сравнява с процедура, която би могла да промени хода на човешката история.

— Вероятно, а може би ако тестовете ти даваха резултати по-често, аз — и хората, които ни плащат заплатите — щяхме да сме по-въодушевени. Но засега разполагаш само със случайни попадения.

Той отвори уста да възрази, но я затвори, когато Сигсби му хвърли най-смразяващия си поглед.

— Засега можеш да продължиш с тестовете и се радвай и на толкова. Трябва да си доволен, като се има предвид, че заради тях изгубихме няколко деца.

— Розови — натърти той и отново изсумтя пренебрежително.

— Говориш така, сякаш ги ринем с лопата. Някога може и така да е било, но вече не, Дан. Край. Междувременно, ето ти и на теб една папка.

Папката беше червена. Върху корицата имаше печат: ЗА ПРЕМЕСТВАНЕ.