Стивън Кинг
Институтът (119)

5.

Влакът потегли и Тим се върна на сянка под навеса на гарата. Ризата му беше подгизнала от пот. Изненада се, че Норбърт Холистър още е тук. Както обикновено, той носеше пъстрия си елек и мръсен бежов панталон, днес пристегнат с плетен колан точно под гръдната кост. Тим се запита (при това не за пръв път) как може да загащва панталона си толкова високо, без да си сплеска топките.

— Защо си още тук, Норбърт?

Холистър сви рамене и се усмихна, при което разкри зъбите си, които Тим би предпочел да не вижда точно преди обяд.

— Просто убивам време. Следобедите не са особено натоварени.

„Сякаш сутрините и вечерите са натоварени“, помисли си Тим.

— Ами тогава защо не вдигаш гълъбите?

Норбърт извади пакетче тютюн за дъвчене от задния си джоб и пъхна малко в устата си. Това вероятно обясняваше цвета на зъбите му.

— Кой те назначи да командваш?

— Май думите ми прозвучаха като молба. Но не са. Хайде, изчезвай.

— Добре де, схванах намека. Приятен ден, господин Нощен пазач.

Норбърт се отдалечи с бавна стъпка. Тим го изпрати с намръщен поглед. Понякога виждаше Норбърт Холистър в „Гостилницата на Бев“ или в „Зоуни“ да си купува печени фъстъци или твърдо сварени яйца от буркана на щанда, но през останалото време той рядко излизаше от кабинета си в мотела, където гледаше спорт и порно по сателитната телевизия. Която, за разлика от телевизорите по стаите, работеше.

Ани Сиротната го чакаше в кабинета на господин Джаксън — седеше на бюрото и разлистваше документите в кутията за входяща и изходяща поща.

— Не си пъхай носа в чуждите работи, Ани — каза Тим. — Ако разбъркаш документите, аз ще си изпатя.

— Бездруго няма нищо интересно — заяви тя. — Само фактури, разписания и тям подобни. Макар че има карта с точки от онзи стриптийз бар в Хардивил. Още две точки и ще спечели безплатен обяд. Ама да обядваш, докато гледаш мръсотиите на някоя жена… гадост.

Тим не беше разглеждал въпроса от този ъгъл, а сега, като се замисли, му се прииска да не го беше правил.

— Докторът при момчето ли е?

— Да. Аз спрях кървенето, но малкият ще трябва да си пусне дълга коса, защото ухото му ще си остане обезобразено. Чуй ме сега. Родителите му са били убити, а той е бил отвлечен.

— Това част от конспирацията ли е? — По време на нощните му обиколки двамата с Ани често разговаряха за световната конспирация.

— Точно така. Отмъкнали са го с черни коли, гаранция, и ако го проследят дотук, ще дойдат да го отвлекат отново.

— Ще го имам предвид — каза Тим. — И със сигурност ще го обсъдя с шериф Джон. Благодаря ти, че го проми и го наглеждаше, но сега мисля, че е най-добре да тръгваш.

Ани стана и отметна серапето си.

— Точно така, кажи на шериф Джон. Всички трябва да сте нащрек. Те ще дойдат въоръжени до зъби. В Мейн има едно градче, Джирусълъмс Лот, и можеш да питаш хората там за мъжете с черни коли. Ако изобщо намериш някого. Всички изчезнали преди около четирийсет години. Джордж Олман все дърдори за този град.

— Ясно.

Ани тръгна към вратата — серапето й се развяваше след нея, но на прага се обърна.

— Не ми вярваш и изобщо не съм изненадана. Че защо да ми вярваш? Аз съм градската откачалка дълги години преди да дойдеш и ако Бог не ме прибере, ще продължа да съм градската откачалка и дълги години след като си заминеш.

— Ани, аз не…

— Млъкни. — Тя го изгледа свирепо изпод периферията на сомбрерото. — Не се сърдя. А сега ме слушай внимателно. Казвам ти каквото ми каза момчето. Аз му вярвам. И ми помни думата. Те идват с черни коли.