Стивън Кинг
Институтът (164)

8.

Калиша Бенсън, Ейвъри Диксън, Джордж Айлс, Николас Уилхолм, Хелън Симс.

Пет деца, седнали в края на тунела до заключената врата, водеща към ниво F на Предната половина. Кейти Гивънс и Хал Ленард поседяха при тях известно време, но сега се бяха присъединили към децата от Отделение A, разхождаха се, когато те се разхождаха, и се хващаха за ръце, когато решаха да направят кръг. Лен също беше отишъл при тях, а надеждите на Калиша за Айрис се топяха, макар до момента Айрис само да гледаше отстрани, докато децата от Отделение A правеха кръг, пуснаха се и отново се събраха в кръг. Хелън се бе опомнила и сега стоеше твърдо в тяхната групичка. За Айрис май вече беше твърде късно. Същото важеше за Джими Кълъм и Дона Гибсън, които Калиша познаваше от Предната половина — заради прекараната шарка тя бе останала там много по-дълго от обичайното. Гледката на децата от Отделение A я натъжаваше, но за Айрис й беше най-тежко. Мисълта, че може да е необратимо повредена… тази мисъл беше…

— Ужасна — каза Ники.

Калиша му хвърли укорителен поглед.

— В главата ми ли ровиш?

— Да, но не тършувам из чекмеджетата с мисловното ти бельо — отвърна той и Калиша се изкиска.

— Вече всички сме в главите на другите — вметна Джордж и посочи с палец към Хелън. — Нима мислите, че ми трябваше да разбирам как на пижамено парти у приятелка се разсмяла толкова силно, че се напишкала? Това е класически случай на излишна информация.

— По-добре е, отколкото информацията, че се тревожиш за псориазиса по… — започна Хелън, но Калиша й каза да мълчи.

— Как мислите, колко е часът? — попита Джордж.

Калиша погледна голата си китка:

— Кой знае.

— Мисля, че е към единайсет — каза Ники.

— Колко странно — обади се Хелън. — Отначало ненавиждах бръмченето. Знаех, че ми поврежда мозъка.

— Всички знаехме това — отбеляза Джордж.

— Но сега май ми харесва.

— Защото то е сила — обясни Ники. — Тяхната сила, докато ние им я върнахме.

— Прилича на вълна — каза Джордж. — И сега е постоянна. Само чака да бъде излъчена.

„Ало, чувате ли ме?“, помисли си Калиша и тръпката, която я разтърси, не беше напълно неприятна.

Няколко от обитателите на Отделение A се хванаха за ръце. Айрис и Лен се присъединиха към тях. Бръмченето се усили. Както и примигването на флуоресцентните лампи на тавана. После се пуснаха и бръмченето спадна до предишното си по-слабо ниво.

— Той лети — каза Калиша. Другите нямаше нужда да питат за кого говори.

— И аз бих искала отново да полетя — рече замечтано Хелън. — Много бих искала.

— Ще го изчакат ли, Ша? — попита Ники. — Или просто ще пуснат газа? Как мислиш?

— Да не съм Професор X? — Тя смушка с лакът Ейвъри… но нежно.

— Събуди се, Ейвстър. Кафето е готово.

— Буден съм — отговори Ейвъри. Но не съвсем искрено: още дремеше и се наслаждаваше на бръмченето. Мислеше за телефони, които ставаха все по-големи и натруфени като шапките на Бартоломю Къбинс. — Ще изчакат. Налага се, защото ако нещо се случи с нас, Люк ще разбере. А ние ще чакаме, докато той пристигне.

— А когато пристигне? — попита Калиша.

— Ще използваме телефона — каза Ейвъри. — Големия телефон. Всички заедно.

— Колко е голям? — попита неспокойно Джордж. — Защото последният, който видях, беше бая големичък. Почти колкото мен.

Ейвъри само поклати глава. Клепачите му натежаха. В крайна сметка все още беше малък, а времето му за лягане отдавна беше минало.

Обитателите на Отделение A — трудно беше да не ги наричаш мислено „горките нещастници“, дори за Калиша — все още стояха хванати за ръце. Лампите проблеснаха ярко; една дори изгоря. Бръмченето стана по-силно и басово. В Предната половина го усещаха, Калиша беше сигурна — Джо и Хадад, Чад и Дейв, Присила и злобният Зик. Както и останалите. Дали се страхуваха от него? Може би мъничко, но…

„Но вярват, че сме заклещени тук — помисли си тя. — Убедени са, че все още са в безопасност. Вярват, че бунтът е бил потушен. Нека продължават да си мислят така.“

Някъде имаше голям телефон — най-големия, свързан с други телефони в множество различни стаи. Ако се обадеха по този телефон (когато се обадеха по него, защото нямаха друг избор), силата в тунела, където бяха хванати в капан, щеше да се разпростре по-надалеч от която и да било бомба, избухвала някога на земята или под нея. Бръмченето, което в момента беше просто вълнови сигнал, щеше да се усили до вибрация, която можеше да срине сгради, може би дори да разруши цели градове. Не беше напълно убедена, но смяташе, че е възможно. Колко ли деца с глави, изпразнени от всичко останало освен силата, заради която ги бяха отвлекли, чакаха да се обадят по големия телефон? Сто? Петстотин? Може би дори повече, ако имаше Институти по целия свят.

— Ники?

— Какво? — Той също беше задрямал и го каза раздразнено.

— Май можем да го включим — каза Калиша и нямаше нужда да уточнява кое могат да включат. — Но ако го направим… дали ще успеем после да го изключим?

Ники се замисли и се усмихна.

— Не знам. Но след онова, което ни направиха… честно казано, не ми пука.