Стивън Кинг
Институтът (19)

3.

Поръчаха си голяма пица с пеперони и Люк омете сам половината от нея заедно с три чаши кока-кола от гигантската кана, и остави родителите си да се дивят не само на ума му, но и на обема на стомаха и пикочния му мехур. Обясни им, че е говорил първо с господин Гриър, защото:

— Не исках да си изкарате акъла. Разговорът беше просто проучвателен.

— Пуснал си въдицата, за да видиш дали рибата ще клъвне — рече Хърб.

— Точно така. Опипах почвата. Развях знамето, за да проверя дали ще козирува. Плиснах боя по стената, за да видя колко…

— Достатъчно. Той ни обясни, че има начин да заминем с теб.

— Налага се — каза сериозно Люк. — Прекалено малък съм, за да замина без многоуважаваните си и почитаеми родители. Също така… — Той ги погледна съсредоточено над опустошената пица. — Няма да мога да уча спокойно, защото ще ми липсвате твърде много.

Айлин нареди на очите си да не се пълнят със сълзи, но те, естествено, се насълзиха. Хърб й подаде салфетка. Тя каза:

— Господин Гриър… предложи вариант, при който… вероятно… би било възможно… ами…

— Някой иска ли последното парче?

— За теб е — каза Хърб. — Дано не се гътнеш преди да си успял да постъпиш в два престижни университета.

— Ménage à college — каза Люк през смях. — Споменал ви е за богатите бивши възпитаници, нали?

Айлин остави салфетката.

— Божичко, Люки, обсъждал си финансовото състояние на родителите си с училищния съветник? Кои са възрастните в това семейство? Започвам да се чудя по този въпрос.

— Успокой се, мамасита, това беше най-разумният подход. Въпреки че на мен първо ми мина през ум дарителският фонд. В „Брод“ имат огромен фонд от дарения, чрез който могат да поемат разходите по преместването ви, без дори да усетят, но училищното настоятелство никога няма да го позволи, макар да е напълно логично.

— Нима? — попита Хърб.

— О, да. — Люк задъвка енергично, преглътна залъка и сръбна кола. — Аз съм добра инвестиция. Пакет акции с потенциал за сериозно покачване на цената. Инвестираш центове, а печелиш долари, нали? Така е в Америка. Попечителите на фонда разбират това, но никога не биха могли да излязат от когнитивните рамки, в които са сковани.

— Когнитивни рамки — повтори баща му.

— Да, рамките, наложени вследствие на родовата диалектика. Може би дори племенната, макар че е невероятно смешно да си представиш попечителите на фонд като първобитно племе. Те разсъждават по следния начин: „Ако отпуснем пари на това момче, може да се наложи да отпуснем и на друго дете“. Ето за тези рамки говоря. А те се предават от поколение на поколение.

— Народна мъдрост — каза Айлин.

— Точно така, мамо. Попечителите прехвърлят отговорността на богатите бивши възпитаници на училището, онези, които изкарват мучо милиони чрез нестандартно мислене, но продължават да хранят силна обич към старото си училище. Господин Гриър ще се заеме с въпроса. Поне се надявам да го направи. Сделката е следната: те ще ми помогнат сега, а аз ще помогна на училището, когато стана богат и известен. Честно казано, не ме е грижа дали ще добия богатство и слава, аз съм типичен представител на средната класа, но е възможно все пак да забогатея, като страничен ефект. При условие че не ме тръшне някоя страшна болест или не загина при терористична атака или нещо подобно.

— Не предизвиквай съдбата — прекъсна го Айлин и се прекръсти.

— Това са само суеверия, мамо — каза Люк снизходително.

— Все пак не говори така, моля те. И си избърши устата. Изцапал си се със сос. Изглежда все едно венците ти кървят.

Люк си избърса устата.

Хърб каза:

— Според господин Гриър има заинтересовани страни, които биха могли да финансират преместването на цялото семейство и да подпомогнат нас финансово за период от година и половина.

— А каза ли ви, че същите тези хора могат да ти помогнат и да си намериш нова работа? — Очите на Люк искряха. — По-добра. Защото един от бившите възпитаници на училището е Дъглас Финкъл. И по една случайност той е собственик на „Американски изделия от хартия“, точно в твоята сфера. Ще плуваш в свои води. Ще се чувстваш като…

— Да, стана въпрос за Финкъл — прекъсна го Хърб. — Но само теоретично.

— Освен това… — Люк се обърна към майка си с блеснали очи. — В Бостън в момента се търсят много учители. Началната заплата за хора с твоя опит е към шейсет и пет хиляди годишно.

— Синко, откъде знаеш всичко това? — попита Хърб.

Люк сви рамене.

— Започвам с Уикипедия. След това проверявам основните източници, цитирани в статиите. Просто трябва да си в час с околната среда. Моята околна среда е „Бродерик“. Знаех вече кои са всички попечители на фонда. Но трябваше да потърся кои са богатите бивши възпитаници.

Айлин протегна ръка през масата, взе остатъка от парчето в ръката на сина си и го остави в металния поднос при коричките.

— Люки, дори да успеем да се преместим, няма ли да ти липсват приятелите?

Погледът му помръкна.

— Да, особено Ролф. И Мая. Макар да не можем официално да каним момичета на пролетния бал, неофициално тя ще ми бъде дама. Тъй че да, ще ми липсват. Но…

Хърб и Айлин го изчакаха да се доизкаже. Синът им, винаги бъбрив, понякога дори прекалено, сега, изглежда, не можеше да намери подходящите думи. Той отвори уста, спря, започна отново и пак спря.

— Не знам как да ви обясня. Не съм сигурен, че изобщо мога да обясня.

— Опитай — подкани го Хърб. — В бъдеще ни предстоят множество сериозни разговори, но засега този е най-важният. Затова опитай.

В предната част на заведението Ричи Ракетата — талисманът на ресторанта — се появи, както правеше на всеки кръгъл час, и затанцува под звуците на „Мамбо №5“. Айлин следеше с поглед облечената като космонавт сребриста фигура, която започна да подканва с жестове клиентите на околните маси. Няколко малки деца станаха да танцуват със смях, докато родителите им правеха снимки и им ръкопляскаха. Неотдавна — само преди пет години — Люк беше едно от тези деца. А сега обсъждаха невъобразими промени. Тя нямаше представа как дете като него се е родило на двойка като тях, обикновени хора с обикновени амбиции и очаквания, и понякога й се искаше нещата да бяха различни. Понякога искрено ненавиждаше ролята, която им беше отредена, но тази ненавист не бе насочена към Люки и никога нямаше да бъде. Той беше нейното бебче, единственото й детенце.

— Люк? — каза Хърб много тихо. — Синко?

— Просто това е следващата стъпка — отвърна Люк. Погледна ги директно с очи, озарени от светлина, каквато родителите му рядко виждаха. Той криеше тази светлина от тях, защото знаеше, че ги плаши така, както дори дрънчащите чинии не могат да ги уплашат. — Не разбирате ли? Това е следващата стъпка. Искам да отида там… и да уча… а после да продължа напред. Онези университети са като „Брод“. Не са крайната цел, а само стълбички, водещи към нея.

— Каква цел, скъпи? — попита Айлин.

— Не знам. Има толкова много неща, които искам да науча. В главата ми има нещо, което… търси… и понякога остава удовлетворено, но през повечето време не е. Понякога се чувствам толкова малък… и толкова глупав…

— Миличък, не говори така. Изобщо не си глупав. — Айлин понечи да го хване за ръката, но той я дръпна и поклати глава. Подносът на масата потрепери. Коричките от пицата се размърдаха.

— Има една бездна, разбирате ли? Понякога я сънувам. Краят й не се вижда и тя е пълна с всички неща, които не знам. Нямам представа как една бездна може да бъде запълнена — това е оксиморон — но е пълна. Кара ме да се чувствам малък и глупав. Над бездната обаче има мост и аз искам да мина по него. Искам да застана по средата му и да вдигна ръце…

Хърб и Айлин го гледаха, запленени и малко уплашени, как вдигна ръце от двете страни на тясното си напрегнато лице. Подносът вече не просто потрепваше, а дрънчеше. Както понякога правеха чиниите в кухненските шкафове.

— … и всички тези неща ще изплуват от мрака. Сигурен съм.

Подносът се плъзна по масата и се стовари с трясък на пода. Хърб и Айлин почти не забелязаха. Такива работи се случваха, когато Люк беше разстроен. Не често, но понякога. Свикнали бяха.

— Разбирам — каза Хърб.

— Глупости — възрази Айлин. — Нищичко не разбираме. Но все пак започни да попълваш документите. Яви се на изпитите. По всяко време можеш да размислиш. Ако пък останеш твърдо решен да кандидатстваш… — Тя погледна Хърб, който кимна. — Ще направим всичко по силите си, за да заминем.

Люк се усмихна и вдигна подноса. Погледна към Ричи Ракетата.

— Като малък и аз танцувах с него.

— Да — каза Айлин и й се наложи отново да използва салфетката. — И ти танцуваше.

— Знаеш какво разправят за бездната, нали? — попита Хърб.

Люк поклати глава или защото това беше едно от шепата неща, които не знаеше, или защото не искаше да разваля удоволствието на баща си.

— Когато се взираш дълго в нея, тя също започва да се взира в теб.

— Не се и съмнявам — рече Люк. — Може ли да си поръчам десерт?