Стивън Кинг
Институтът (51)

14.

Свестиха го с шамари. Не бяха силни, не като онзи, който му беше разкървавил носа (ако наистина това се бе случило), но не бяха и гальовни потупвания. Люк отвори очи и видя, че е на пода. Намираше се в друга стая. Присила беше над него. Тя му биеше шамарите. Брандън и двамата лекари стояха отстрани и го наблюдаваха. Хендрикс продължаваше да държи таблета, а Еванс — бележника.

— Събуди се — съобщи Присила. — Можеш ли да станеш, Люк?

Люк нямаше представа. Преди четири-пет години гърлото му се беше възпалило и беше вдигнал висока температура. Сега се чувстваше като тогава, сякаш половината от душата му се бе отделила от тялото и се бе издигнала в атмосферата. Вкусът в устата му беше отвратителен, а мястото, на което му биха последната инжекция, сърбеше непоносимо. Все още усещаше как гърлото му се беше подуло и затворило и колко ужасно се почувства.

Брандън не даде възможност на Люк да изпробва краката си, а направо го сграбчи за ръката и го вдигна. Люк се олюля.

— Как се казваш? — попита Хендрикс.

— Люк… Лукас… Елис. — Думите сякаш излизаха не от устата му, а от онази половина от него, която се рееше над главата му. Чувстваше се уморен. Лицето му пулсираше от шамарите, а носът го болеше. Вдигна ръка (тя се надигна бавно, сякаш във вода), разтри горната си устна и не се изненада, когато видя на пръста си люспички засъхнала кръв.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Сложете го да седне — нареди Хендрикс.

Брандън го хвана за едната ръка, а Присила за другата. Заведоха го до стол (обикновен кухненски стол без каиши, слава богу), поставен пред маса. Еванс седеше от другата й страна, също на кухненски стол. Пред него имаше купчина карти. Големи бяха колкото книги, със сини гърбове.

— Искам да се прибера в стаята си — каза Люк. Гласът му все още като че ли не излизаше от устата му, но вече се чуваше по-отблизо. Може би. — Искам да легна. Лошо ми е.

— Дезориентацията ще премине — каза Хендрикс. — Но е препоръчително да пропуснеш вечерята. Сега, искам да слушаш доктор Еванс. Имаме един тест за теб. След като приключим, можеш да се върнеш в стаята си и… ъ… да си починеш.

Еванс взе първата карта и я погледна.

— Какво е?

— Карта — отвърна Люк.

— Запази шегите за канала си в YouTube — каза Присила и го зашлеви. Този шамар беше много по-силен от онези, с които го бе свестила.

Ухото на Люк писна, но поне умът му се беше поизбистрил. Той погледна Присила и не видя в очите й никакво колебание. Никакво съжаление. Нито капчица съчувствие. Нищо. Осъзна, че за нея той не е дете. В мислите си тя правеше твърдо разграничение. За нея той представляваше опитно зайче. Караш го да прави каквото искаш и ако се противи, му прилагаш така наречения от психолозите негативен стимул. А когато тестовете приключеха? Отиваш в стаята за почивка, взимаш си кафе и кифличка и разговаряш за собствените си деца (които са истински деца) или за политика, спорт и какво ли още не.

Но нима вече не знаеше това? Вероятно, само че да знаеш нещо и да получиш доказателство за него под формата на шамар, от който бузата ти да пламне, бяха две съвсем различни неща. Люк виждаше как след време — всъщност доста скоро — ще се свива всеки път, щом някой вдигне ръка към него, дори само за ръкостискане или поздрав.

Еванс остави внимателно картата настрани и взе друга.

— А тази, Люк?

— Казах ви, че не знам! Как бих могъл…

Присила го зашлеви отново. Ухото му запищя по-силно и Люк се разплака. Не можа да се сдържи. Мислеше си, че Институтът е кошмар, но това беше истинският кошмар — да усеща част от душата си извън тялото си, да го питат какво има на карти, които не вижда, и да го бият, когато каже, че не знае.

— Опитай, Люк — каза Хендрикс в ухото, което не пищеше.

— Искам да се върна в стаята си. Уморен съм. И ми е лошо.

Еванс остави втората карта настрани и взе трета.

— Какво има на тази?

— Допуснали сте грешка. Аз съм ТК, а не ТП. Калиша може би ще познае какво има на картите, Ейвъри със сигурност ще познае, но аз не съм телепат!

Еванс взе четвърта карта.

— Какво има на картата? Този път няма да има шамари. Ако не ми кажеш, Брандън ще те разтърси с електрошоковата палка и ще те заболи. Едва ли ще получиш пак гърч, но не е изключено, затова ми кажи, Люк, какво има на картата.

— Бруклинския мост! — извика Люк. — Айфеловата кула! Брад Пит със смокинг, куче, което сере, състезателна кола, не знам!

Зачака токовия удар от палката. Може би щеше да изпращи, а може би щеше да жужи тихо. А може и изобщо да не издаваше звук и той просто щеше да се сгърчи и да падне на пода, където да се тресе неконтролируемо и да му потекат лиги. Вместо това Еванс остави картата и направи жест на Брандън да се отдалечи. Люк не изпита облекчение.

Помисли си: „Иска ми се да умра. Искам да умра и да се махна оттук“.

— Присила — каза Хендрикс. — Заведи Люк в стаята му.

— Добре, докторе. Бран, помогни ми да го заведа до асансьора.

Докато стигнат до асансьора, Люк вече чувстваше как тялото и съзнанието му са се наместили обратно и умът му отново работи.

Нима продължаваше да вижда точките, след като бяха изключили прожекционния апарат?

— Допуснали сте грешка. — Устата и гърлото му бяха ужасно пресъхнали. — Не съм от онези, които наричате ТП. Знаете го, нали?

— Все тая — рече Присила с безразличие. После се обърна към Брандън с истинска усмивка и се преобрази. — Ще се видим после, нали?

Брандън се ухили.

— И още как. — Той се обърна към Люк, сви внезапно ръка в юмрук и замахна към лицето на момчето. Спря на два сантиметра от носа му, но Люк се сви и извика. Брандън се разсмя доволно, а Присила му хвърли снизходителна усмивка.

— Умната, Люк — каза Брандън и тръгна по коридора на ниво C с нахакана походка, а електрошоковата палка на колана му се биеше в бедрото му.

В централния коридор на, както Люк вече беше заключил, жилищното крило, завариха малките Герда и Грета да стоят и да гледат с ококорени от страх очи. Държаха се за ръце и стискаха кукли, еднакви като тях самите. Напомниха на Люк за близначките от един стар филм на ужасите.

Присила го придружи до вратата и си тръгна, без да продума. Люк влезе в стаята, видя, че никой не е минал да вземе лаптопа, и се стовари на леглото, без дори да си събуе обувките. Спа цели пет часа.