Стивън Кинг
Институтът (111)

22.

Влакът отново потегли с грохот и Люк се сети за една друга песен, която баба му пееше често. Дали беше онази за Среднощния експрес? Не помнеше. Трохите от поничките само бяха изострили глада му и бяха увеличили жаждата. Устата му беше суха като пустиня, а езикът — като пясъчна дюна в нея. Унесе се, но не успя да заспи. Мина време, нямаше представа колко, но накрая във вагона започна да се процежда утринна светлина.

Люк пропълзя по клатещия се под до частично отворената врата и надзърна навън. Видя дървета, предимно дребни борчета, малки градчета, ниви, после още дървета. Влакът мина по мост и той погледна надолу към реката с копнеж. Този път не се сети за песен, а за Колридж. „Вода, вода, отвсякъде вода — издекламира той наум, — дъските на вагона пукат се от пек. Вода, вода, отвсякъде вода, а жаден ще умре човек.“

„Сигурно бездруго е замърсена“, каза си, но знаеше, че би пил от нея въпреки това. Докато коремът му се издуе. Ако я повърнеше, щеше да се зарадва, защото тогава щеше да може да пие още.

Непосредствено преди слънцето да изгрее, топло и червено, усети във въздуха мирис на сол. Вместо покрай ферми сега минаваха покрай складове и стари тухлени фабрики със заковани прозорци. Кранове се издигаха към избледняващото небе. Някъде, недалеч, излитаха самолети. За известно време железопътната линия вървеше успоредно с широко шосе. Люк видя в колите хора, които нямаха други грижи освен предстоящия работен ден. Сега замириса на мочурища, мъртва риба или и двете накуп.

„Бих ял и мъртва риба, стига да не е напълно червясала. А може би дори тогава.“ Според „Нешънъл Джиографик“ червеите бяха добър източник на чист протеин.

Влакът започна да забавя ход и Люк се върна в скривалището си. Отново последва тракане и друсане, когато вагонът му премина в друг коловоз. Най-накрая спря.

Въпреки ранния час депото беше оживено. Люк чу бръмченето на камиони. Чу мъже да се смеят и разговарят. От тонколона или радиото на камион долиташе песен на Канйе с бас като сърдечен пулс, първо по-силно, след това заглъхна. Локомотив мина по съседен коловоз и остави след себе си воня на дизелово гориво. Последваха няколко страхотни разтърсвания, докато откачаха и закачаха вагони към влака, в който се намираше Люк. Мъже викаха на испански и той разпозна няколко от ругатните: puta mierda, hijo de puta, chupapollas.

Мина още известно време. Люк имаше чувството, че е цял час, но може и да бяха само петнайсет минути. Най-накрая друг камион спря бавно на заден ход до вагона. Мъж с гащеризон отвори вратата докрай. Люк надзърна между един култиватор и една косачка. Мъжът скочи във вагона и издърпа от камиона метална рампа. Този път екипът се състоеше от четирима души, двама чернокожи и двама бели, всичките едри и покрити с татуировки. Смееха се и разговаряха със силен южняшки акцент, поради което му звучаха като кънтри певците по радиостанция BUZ’N 102 у дома в Минеаполис.

Един от белите мъже заяви, че снощи е водил на танци жената на един от чернокожите. Чернокожият мъж се престори, че го удря, а белият се олюля престорено назад и седна на купчината кашони с мотори за лодки, които Люк неотдавна беше подредил наново.

— Хайде, стига — рече другият бял мъж. — Искам да закусвам.

„Аз също — помисли си Люк. — О, боже, и аз искам закуска.“

Когато започнаха да товарят сандъците „Колер“ в камиона, Люк имаше чувството, че гледа видеозапис от предишната спирка, само че отзад напред. Това го наведе на мисълта за филмите, които Ейвъри беше казал, че принуждават децата в Задната половина да гледат, а това на свой ред накара точките да се върнат — този път големи и тлъсти. Вратата на вагона се плъзна шумно по релсата, сякаш щеше да се затвори сама.

— Ехей! — възкликна вторият чернокож мъж. — Кой е там? — Надникна навън. — Хм. Няма никой.

— Торбалан — рече чернокожият, който се бе престорил, че удря белия. — Хайде, да приключваме по-бързо. Началникът на гарата каза, че този проклетник се движи със закъснение.

„Значи все още не съм стигнал крайната гара — помисли си Люк. — Преди да стигна там, поне няма да съм умрял от глад, но само защото ще умра от жажда“. От книгите знаеше, че човек може да издържи поне три дни без вода, преди да изпадне в безсъзнание, предшестващо смъртта, но сега не беше сигурен в това.

Четиримата мъже натовариха в камиона всички сандъци с изключение на два. Люк очакваше да се заемат и с моторите, при което да го открият, но те издърпаха рампата обратно в камиона и затвориха вратата на ремаркето.

— Вие вървете — каза единият от белите мъже, онзи, който се беше пошегувал, че снощи е танцувал с жената на чернокожия. — Аз трябва да навестя клозета в служебния вагон. Да свърша една работа.

— О, стига, Мати, стискай малко.

— Не мога — отвърна белият мъж. — Не търпи отлагане.

Камионът потегли и се отдалечи с бръмчене. Последваха няколко секунди тишина и белият мъж, Мати, се качи обратно във вагона, стегнал напращели бицепси в тениската си без ръкави. Някогашният най-добър приятел на Люк, Ролф Дестин, би казал: „Оръдията са заредени до дупка“.

— Добре, разбойнико. Видях те, когато седнах на кашоните. Излизай.