Стивън Кинг
Институтът (127)

13.

Двама възпитатели, Джейк и Фил (известни още като Змията и Хапчето), стояха пред отворените врати на кинозалата с по една кошница в ръце. На влизане децата с цигари и кибрити (запалки не се допускаха в Задната половина) ги оставяха в кошниците. Щяха да си ги получат след края на прожекцията… ако се сетеха да си ги вземат, разбира се. Хал, Дона и Лен седяха на последния ред и се взираха с празен поглед в белия екран. Кейти Гивънс седеше на средния ред до Джими Кълъм, който си бъркаше апатично в носа.

Калиша, Ник, Джордж, Хелън, Айрис и Ейвъри седнаха на първия ред.

— Добре дошли в прекрасното ни кино за вечер, изпълнена със забавления — съобщи Ники с гласа на конферансие. — Тазгодишният филм, спечелил „Оскар“ за Най-скапан документален филм…

Фил Хапчето го плесна зад врата.

— Млъквай, тъпако, и приятно гледане.

След това се отдалечи. Лампите угаснаха и доктор Хендрикс се появи на екрана. Щом Калиша видя незапаления бенгалски огън в ръката му, устата й пресъхна.

Пропускаше нещо. Някакво жизненоважно парченце от замъка на Ейвъри. Но то не се беше изгубило; просто не го виждаше.

„По-силни сме заедно, но не сме достатъчно силни. Дори запътилите се към Горки Парк като Джими, Хал и Дона да се присъединят към нас, няма да станем достатъчно силни. Но има случаи, в които имаме достатъчно сили. Като например в дните, когато бенгалският огън пламва. Когато той гори, ние сме унищожители. Тогава какво пропускам?“

— Добре дошли, момчета и момичета — каза доктор Хендрикс. — Благодаря ви, че ни помагате! Нека започнем с малко смях, какво ще кажете? Ще се видим след малко. — Помаха с незапаления бенгалски огън и дори намигна. На Калиша й се догади.

„Щом можем да стигнем чак до другия край на света, тогава защо да не можем да…“

За миг почти намери онова, което търсеше, но тогава Кейти нададе силен вик, не от болка или тъга, а от радост:

— Пътният бегач! Обожавам го! — И запя пискливо, като почти крещеше, което задълба като бургия в мозъка на Калиша. — Пътен бегач! Пътен бегач! Койотът е по петите ти! Пътен бегач, Пътен бегач, хване ли те, преброени са дните ти!

— Млъквай, Кейти — каза Джордж и когато Пътният бегач отпраши с бибиткане по пустото шосе през пустинята, а Уили Койота гледаше и си представяше вкусна вечеря, Калиша усети как отговорът, който почти й беше хрумнал, се стопява и изчезва напълно.

След като анимационното филмче свърши и Уили Койота за пореден път претърпя поражение, на екрана се появи мъж с костюм. Държеше микрофон. Калиша си помисли, че е бизнесмен, може би наистина беше нещо от сорта, но не с това бе прочут. Всъщност беше проповедник, защото когато камерата се отдалечи, зад гърба му се видя голям стар кръст, очертан с червени неонови светлини, а после общият план разкри голяма зала или може би стадион, пълен с хиляди хора. Те станаха, някои размахваха ръце във въздуха, други размахваха библии.

Отначало свещеникът изнесе обикновена проповед, като цитираше книги и стихове от Библията, но после занарежда как страната рухва заради опи-а-ти-те и раз-вра-та. След това премина към политиката и съдиите и как Америка е бляскав град на хълм, който безбожниците искат да окалят. Започна да обяснява как магьосничеството омаяло хората от Самария (на Калиша не й стана ясно какво общо има това с Америка), но тогава цветните точки се появиха и започнаха да мигат. Бръмченето се усилваше и отслабваше. Калиша го усещаше дори в носа си, където предаваше вибрациите на фините й косъмчета.

След като точките изчезнаха, видяха как проповедникът се качва на самолет с жена, която вероятно беше съпругата му. Точките се върнаха. Бръмченето се усилваше и отслабваше. Калиша чу Ейвъри да казва нещо в съзнанието й. Прозвуча като: „Те го виждат“.

„Кой го вижда?“

Ейвъри не отговори, вероятно защото филмът го поглъщаше. Това правеха Светлините на Щази: хипнотизираха те. Свещеникът каканижеше отново, много разпалено, този път от ремаркето на камион с помощта на мегафон. Наоколо се виждаха табели, които гласяха: ХЮСТЪН ВИ ОБИЧА, БОГ ПРАТИ НА НОЙ ДЪГАТА КАТО ЗНАК и ЙОАН 3:16. После отново се появиха точките. И бръмченето. Няколко от празните седалки в салона започнаха да се вдигат и спускат сами, като незакрепени капаци на прозорци при бурен вятър. Вратите на кинозалата се отвориха с трясък. Джейк Змията и Фил Хапчето ги затръшнаха обратно и ги подпряха с рамене.

Сега проповедникът се намираше в някакъв приют за бездомници и надянал кухненска престилка, разбъркваше огромен казан със сос за спагети. Жена му беше до него, и двамата широко усмихнати, и този път в главата й се обади Ник: „Усмивки за камерата!“. Калиша осъзнаваше смътно, че косата й е настръхнала, все едно участваше в странен експеримент с електричество.

Точки. Бръмчене.

В следващия кадър проповедникът участваше в новинарско предаване по телевизията заедно с още няколко души. Един от другите обвини проповедника, че е… нещо си… сложни думи, каквито се учат в колежа, които Люки несъмнено щеше да разбере… а проповедникът се разсмя все едно е чул най-смешния виц на света. Имаше страхотен смях, от който ти идваше да се разсмееш заедно с него. Ако, разбира се, не се дължеше на факта, че полудяваш.

Точки. Бръмчене.

Всеки път светлините бяха все по-ярки и като че ли проникваха все по-надълбоко в главата на Калиша. В сегашното й състояние всички сцени, от които бе съставен филмът, й се струваха невероятно интересни. Разполагаха с лостове. Когато дойдеше моментът — вероятно утре вечер, може би вдругиден — децата в Задната половина щяха да ги дръпнат.

— Отвратително е — каза Хелън с тихо, стъписано гласче. — Кога ще свърши?

Проповедникът стоеше пред луксозно имение, където явно имаше тържество. Беше дошъл с кола с кортеж. Имаше градинско парти и сградата беше украсена със знамена в червено, бяло и синьо. Гостите ядяха наденички на клечка и големи парчета пица. Проповедникът проповядваше за израждането на дадения от Бог естествен ред, но в този момент гласът му спря и вместо него заговори доктор Хендрикс.

— Деца, това е Пол Уестин. Домът му се намира в Диърфийлд, Индиана. Пол Уестин. Диърфийлд, Индиана. Пол Уестин, Диърфийлд, Индиана. Да го кажем всички заедно, момчета и момичета.

Отчасти защото нямаха избор, отчасти тъй като това милостиво щеше да сложи край на пъстрите точки и променящото силата си бръмчене, но най-вече защото наистина искаха, десетте деца в кинозалата започнаха да скандират. Калиша се включи. Не знаеше за другите, но за нея това беше най-гадната част от прожекциите. Ненавиждаше факта, че й е приятно. Ненавиждаше усещането за лостовете, които само чакат да бъдат дръпнати. Направо си го просеха! Чувстваше се като кукла на вентрилоквист на коляното на шибания доктор.

— Пол Уестин, Диърфийлд, Индиана! Пол Уестин, Диърфийлд, Индиана! ПОЛ УЕСТИН, ДИЪРФИЙЛД, ИНДИАНА!

Тогава доктор Хендрикс отново се появи на екрана, усмихнат, с незапаления бенгалски огън в ръка.

— Точно така. Пол Уестин, Диърфийлд, Индиана. Благодаря ви, деца, и ви пожелавам лека нощ. До утре.

Светлините на Щази се появиха за последен път, примигващи, вихрещи се и въртящи се в спирали. Калиша стисна зъби и зачака да изчезнат. Имаше чувството, че се намира в мъничка космическа капсула, летяща с бясна скорост през пръстен от гигантски астероиди. Бръмченето беше по-силно отпреди, но когато точките изчезнаха, то веднага секна, сякаш бяха изскубнали от контакта кабела на усилвател.

„Те го виждат“, беше казал Ейвъри. Това ли беше липсващото парче? В такъв случай кои бяха те?

Лампите в киносалона светнаха. Вратата се отвори: Джейк Змията бе хванал едното крило, а Фил Хапчето — другото. Повечето деца излязоха, но Дона, Лен, Хал и Джими не помръднаха от местата си. Вероятно щяха да си седят така, отпуснати на удобните седалки, докато възпитателите не дойдеха да ги изкарат навън, а един или двама от тях, може би дори и четиримата, сигурно щяха да са в Горки Парк след прожекцията утре. Голямото шоу. Където трябваше да направят на проповедника онова, което се очакваше от тях.

Имаха право на още половин час в салона преди да ги заключат в стаите за през нощта. Калиша отиде там. Джордж, Ники и Ейвъри я последваха. След няколко минути Хелън се дотътри при тях и седна на пода с незапалена цигара в ръка и някога пъстрата й коса, увиснала над лицето. Айрис и Кейти дойдоха последни.

— Главата ме боли по-малко — каза Кейти.

„Да — помисли си Калиша. — Главоболието отслабва след филмите… но само за кратко. И с всеки следващ път все по-малко.“

— Поредната прекрасна вечер в киното — промърмори Джордж.

— Добре, деца, какво научихме? — попита Ники. — Научихме, че някой някъде има зъб на преподобния Пол Уестин от Диърфийлд, Индиана.

Калиша прокара палец през устните си и погледна към тавана.

„Подслушват ни — каза му мислено. — Внимавай.“

Ник вдигна пръст все едно е пистолет, опря го в главата си и се престори, че се застрелва. Това накара другите да се усмихнат. Калиша знаеше, че утре ще е различно. Тогава никой нямаше да се усмихва. След утрешната прожекция доктор Хендрикс щеше да се появи със запален бенгалски огън и бръмченето щеше да се усили до нетърпимо бучене. Щяха да дръпнат лостовете. Щеше да последва период с неясна продължителност, едновременно изпълнен с блаженство и ужас, когато главоболието им щеше да изчезне напълно. Вместо само петнайсет или двайсет минути яснота може би дори щяха да се порадват на шест или осем часа блажено облекчение. А някъде Пол Уестин от Диърфийлд, Индиана, щеше да направи нещо, което да промени живота му или да му сложи край. За децата от Задната половина животът щеше да продължи… ако това можеше да се нарече живот. Главоболието щеше да се върне, при това още по-силно. С всеки следващ път ставаше все по-зле. Докато, вместо само да чуват бръмченето, те щяха да станат част от него. Просто поредният…

„Го̀рките!“

Помисли си го Ейвъри. Никой друг не би могъл да излъчва мисли толкова ясно и силно. Сякаш живееше в главата й. „Така ще стане, Ша! Защото те…“

— Те го виждат — прошепна Калиша и ето това — бинго! — беше липсващото парче. Тя притисна длани в челото си, не защото отново я болеше глава, а тъй като отговорът беше толкова очевиден. Сграбчи Ейвъри за костеливото му рамо.

„Го̀рките виждат същото, което виждаме ние. Защо иначе продължават да ги държат тук?“

Ники прегърна Калиша през рамо и й зашепна на ухо. Докосването на устните му я накара да потръпне.

— Какви ги говорите? От мозъците им не е останало нищо. Както ще стане и с нас не след дълго.

Ейвъри: „Именно това ги прави по-силни. Всичко останало изчезва. Премахнато е. Те са акумулаторът. Ние сме само…“.

— Ключът — прошепна Калиша. — Ключът за запалване на двигателя.

Ейвъри кимна.

— Трябва да ги използваме.

„Кога?“ Мисловният глас на Хелън Симс беше като на малко уплашено дете. „Трябва да стане скоро, защото вече не издържам.“

— Ние също — каза Джордж. — Освен това в момента онази кучка…

Калиша поклати предупредително глава и Джордж продължи нататък мислено. Не беше особено добър, поне засега, но Калиша схвана какво иска да каже. В момента онази кучка госпожа Сигсби несъмнено беше погълната от издирването на Люк. Стакхаус също. Всички в Института сигурно се занимаваха с това, защото знаеха, че е избягал. Това беше шансът им, докато всички бяха уплашени и разсеяни. Повече никога нямаше да получат толкова добра възможност.

По лицето на Ники се забелязаха наченки на усмивка.

„Време е да действаме.“

— Как? — попита Айрис. — Как бихме могли да го направим?

Ейвъри: „Мисля, че знам, но ни трябват Хал, Дона и Лен“.

— Сигурен ли си? — попита Калиша и добави наум: „Те са почти изчерпани“.

— Аз ще ги доведа — заяви Ники и стана. Усмихваше се. „Ейвстър е прав. Нуждаем се и от най-малката помощ, която можем да намерим.“

Мисловният му глас се беше усилил, осъзна Калиша. Дали при изпращане на мисли или при получаване?

„И двете — отговори й Ейвъри. Той също се усмихваше. — Защото сега го правим за себе си.“

Да, помисли си Калиша. Защото го правеха за себе си. Не беше нужно да са зашеметени кукли на коляното на вентрилоквиста. Толкова простичка мисъл, но й приличаше на дълбоко прозрение: сила ти дават нещата, които правиш за себе си.