Стивън Кинг
Институтът (23)

7.

Люк се събуди със спомена, че е сънувал нещо — не точно кошмар, но много неприятен сън. В стаята му имаше непозната жена, която се наведе над леглото му с лице, обрамчено от руса коса. „Да, както поискаш“, беше казала тя. Като мацка от порноклиповете, които с Ролф гледаха понякога.

Люк се надигна, огледа се и в първия момент си помисли, че пак сънува. Намираше се в стаята си — същите сини тапети, същите плакати, същото бюро с купата от Детската бейзболна лига — но къде беше прозорецът? Прозорецът, който гледаше към къщата на Ролф, го нямаше.

Стисна очи и след миг ги отвори отново. Никаква промяна: стаята продължаваше да няма прозорец. Понечи да се ощипе, но това беше глупаво клише. Вместо това се плесна по бузата. Нищо не се промени.

Стана от леглото. Дрехите му бяха на стола, където майка му ги беше оставила предишната вечер — бельо, чорапи и тениска на седалката, джинси, преметнати на облегалката. Облече се бавно, загледан в мястото, където трябваше да е прозорецът, после седна и си обу кецовете. Инициалите му бяха изписани отстрани, ЛЕ, както и трябваше, само че средната хоризонтална чертичка на буквата Е изглеждаше прекалено дълга, сигурен беше в това.

Обърна кецовете, за да провери за мръсотия от улицата, но подметките бяха идеално чисти. Сега вече беше напълно убеден. Това не бяха неговите кецове. Връзките също изглеждаха необичайно. Бяха прекалено чисти. Въпреки това пасваха идеално на краката му.

Отиде до стената и постави длани върху нея, натисна в опит да напипа прозореца под тапета. Не усети нищо.

Запита се дали не е полудял, просто изведнъж да е превъртял като дете в страшен филм на сценариста и режисьор М. Найт Шаямалан. Не се ли смяташе, че високоинтелигентните деца са склонни към нервни сривове? Но той не беше луд. Напълно с всичкия си беше, както снощи, когато си легна. Във филм лудото дете би си мислило, че е съвсем нормално — това щеше да е типичният за Шаямалан обрат — но според трудовете по психология, които Люк четеше, повечето луди осъзнаваха, че са луди. А той не се смяташе за луд.

Като малък (когато беше на пет, а не на дванайсет) бе минал през период, в който запалено събираше рекламни значки от предизборни кампании. Баща му с радост му помогна да попълни колекцията си, тъй като повечето значки се продаваха много евтино в eBay. Люк беше най-запленен (по необясними и за самия него причини) от значките на кандидати за президентския пост, които бяха изгубили изборите. Тази мания постепенно отшумя и значките вероятно бяха прибрани на тавана или в мазето, но си беше запазил една за нещо като талисман. На нея имаше син самолет, обрамчен от думите КРИЛЕ ЗА УИЛКИ. Уендъл Уилки се беше кандидатирал за президент през 1940 г. срещу Франклин Рузвелт, но претърпял тежка загуба, като спечелил едва в десет щата и общо осемдесет и два електорални гласа.

Люк държеше значката в купата от Детската бейзболна лига. Сега бръкна в нея и установи, че е празна.

После отиде до плаката на Тони Хоук със скейтборда „Бърдхаус“. Изглеждаше като неговия, но не беше същият. От лявата страна, където неговият плакат беше леко скъсан, този беше съвсем здрав.

Кецовете не бяха неговите, плакатът не беше неговият, значката на Уилки я нямаше.

Това не беше неговата стая.

Сърцето му се разтуптя и той си пое дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокои. Отиде до вратата и натисна бравата, убеден, че ще се окаже заключена.

Не беше заключена, но коридорът, в който се озова, не приличаше по нищо на коридора на втория етаж в къщата, в която беше прекарал дванайсетте години от живота си. Стените бяха тухлени вместо облицовани с ламперия и боядисани в светлозелено като административна сграда. Срещу вратата висеше плакат, на който бяха изобразени три деца на възрастта на Люк, тичащи по зелена ливада. Едно от тях бе застинало в скок. Изглеждаха или напълно откачени, или невероятно щастливи. Надписът под картината намекваше за второто — гласеше: ПОРЕДЕН ДЕН В РАЯ.

Люк пристъпи напред. Надясно коридорът свършваше при двукрила врата, от онези, които се отваряха с хоризонтални метални лостове. Наляво, на около три метра от друга двукрила врата, едно момиче седеше на пода. Беше с панталон в стил чарлстон и блуза с буфан ръкави. Беше чернокожо. И макар да изглеждаше горе-долу на годините на Люк, пушеше.