Стивън Кинг
Институтът (38)

1.

Люк се унесе в неспокойна дрямка, изпълнена с неприятни разпокъсани сънища, и се събуди чак когато удари звънецът за вечеря. Зарадва се да го чуе. Ники грешеше; гладен беше и жадуваше не само за храна, но и за компания. Въпреки това се спря в салона, за да се увери, че другите не го будалкат. Не го будалкаха. До автомата за закуски стоеше зареден догоре ретро автомат за цигари, а на светещото табло в горния край имаше елегантно облечени мъж и жена, които пушеха на балкон и се смееха. До този автомат имаше друг, който предлагаше алкохолни напитки в малки шишенца — от онези, които ценителите на алкохола в „Брод“ наричаха „патрончета“. Кутия цигари струваше осем жетона; малка бутилка къпиново вино „Леру“ струваше пет. В другия край на помещението имаше яркочервен фризер на „Кока-Кола“.

Ръце го сграбчиха отзад и го вдигнаха във въздуха. Люк изписка стреснато и Ники се разсмя в ухото му.

— Гащи ако напикаеш, за Франция потегляш, без да се маеш!

— Пусни ме!

Вместо да го пусне, Ники го залюля напред-назад.

— Люки-пуки-буки-уки-Люки! Кривопръст, кривокрак, Люки е голям юнак!

Остави Люк на земята, завъртя го, вдигна ръце и започна да се кърши под звуците на фоновата музика, която звучеше от колоните на тавана. Зад него Калиша и Айрис гледаха с еднакви снизходителни изражения лудориите на момчетата.

— Искаш ли да се боксираме, Люки? Кривопръст, кривокрак, Люки е голям юнак!

— Заври си носа в задника ми и се бори за въздух! — каза Люк и се разсмя. Думата, която описваше Ники най-точно, независимо от настроението му, беше жив.

— Добре го затапи — рече Джордж и разбута двете момичета, за да мине. — Ще използвам този лаф в бъдеще.

— Само не забравяй да посочиш, че цитираш мен — заръча му Люк.

Ники спря да танцува.

— Изгладнях като вълк. Хайде, да ядем!

Люк вдигна капака на фризера с кока-кола.

— Доколкото виждам, безалкохолните напитки са безплатни. Плащаш само за пиячката, цигарите и шоколадчетата.

— Правилно виждаш — отвърна Калиша.

— А това… — Люк посочи машината за закуски. Повечето от десертчетата струваха един жетон, но онова, към което сочеше, струваше шест жетона. — Нима това са…

— Питаш дали кексчетата „Мари Хуана“ са такива, каквито си мислиш? — обади се Айрис. — Аз лично не съм си взимала, но съм убедена, че са точно такива.

— Такива са — каза Джордж. — Аз ги пробвах, но се изринах. Алергичен съм. Хайде, да вървим на вечеря.

Седнаха на същата маса. НОРМА беше заменена от ШЕРИ. Люк си поръча панирани гъби, пържола със салата и някакъв десерт, подвизаващ се под името „Ванилов Крем Брулей“. В тази злокобна Страна на чудесата несъмнено имаше умни хора — госпожа Сигсби определено не приличаше на глупачка, но онзи, който съставяше менютата, май не беше от тях. Или пък Люк се проявяваше като интелектуален сноб?

Реши, че не му дреме.

Заговориха се за училищата, които бяха посещавали, преди да бъдат изтръгнати от нормалния си живот — обикновени училища, доколкото Люк разбра, а не специални училища за умни деца, и за любимите си телевизионни предавания и филми. Всичко вървеше добре, докато Айрис не вдигна ръка, за да избърше едната си обсипана с лунички буза, и Люк осъзна, че плаче. Не силно, съвсем тихичко, но капките по кожата й бяха сълзи.

— Днес не ми биха инжекции, но ми тикнаха проклетия термометър в задника — обясни тя. Когато видя озадаченото изражение на Люк, се усмихна, при което нова сълза се изтърколи по бузата й. — Мерят ни температурата ректално.

Другите кимнаха.

— Нямам представа защо — каза Джордж, — но е унизително.

— Все едно сме в деветнайсети век. Сигурно имат някаква причина, но… — Калиша сви рамене.

— Кой иска кафе? — попита Ник. — Ще ви взема, ако…

— Здравейте.

Гласът долетя от прага. Обърнаха се и видяха момиче с джинси и тениска без ръкави. Косата й, къса и щръкнала, беше зелена от едната страна и синкаволилава от другата. Въпреки пънкарската прическа приличаше на дете от приказка, изгубено в гората. Люк прецени, че е на неговите години.

— Къде се намирам? Знаете ли какво е това място?

— Ела тук, Слънчице — каза Ники и й хвърли ослепителна усмивка. — Дръпни си столче, пробвай изисканата кухня.

— Не съм гладна — отвърна новодошлата. — Само ми кажете едно. На кого трябва да духам, за да се измъкна оттук?

Така се запознаха с Хелън Симс.