Стивън Кинг
Институтът (151)

37.

Тим помогна на Уенди да стане. Тя изглеждаше замаяна, сякаш не беше съвсем сигурна къде се намира. В косата й се беше закачило парче скъсана хартия. Стрелбата навън беше спряла, поне за момента. Заменил я беше разговор, но ушите на Тим звънтяха и той не можа да разбере думите. Нямаше значение. Ако преговаряха за примирие, добре. Само че би било разумно да очаква нови бойни действия.

— Уенди, добре ли си?

— Те… Тим, убиха шериф Джон! И кого още?

Той я разтърси.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Д-да. Мисля, че…

— Изведи Люк през задния вход.

Тя протегна ръка към момчето. Люк й се изплъзна и хукна към бюрото на шерифа. Таг Фарадей се опита да го хване за ръката, но Люк избяга и на него. Куршум беше закачил лаптопа и го беше катурнал настрани, но екранът, макар и напукан, все още работеше, а оранжевата лампичка на флаш паметта примигваше равномерно. И неговите уши пищяха, но сега беше по-близо до вратата и чу как госпожа Сигсби казва: „Заловете момчето“.

„Ах ти, кучко! — помисли си той. — Ах, ти, безмилостна кучко!“

Люк грабна лаптопа, падна на колене и го притисна към гърдите си тъкмо когато Алис Грийн и Том Джоунс влязоха през разбитата двукрила врата. Таг вдигна пистолета си, но преди да успее да стреля го покоси залп от автомат и надупчи гърба на униформената му риза. Глокът излетя от ръката му и се изтърколи по пода. Единственият друг оцелял полицай, Франк Потър, дори не понечи да се защити. На лицето му беше изписано вцепенено, изумено изражение. Алис Грийн го простреля в главата, след което залегна, защото на улицата зад тях отново избухна престрелка. Чуваха се викове и писъци.

Стрелбата и писъците за миг разсеяха мъжа с автомата. Джоунс се завъртя нататък и Тим го простреля два пъти — веднъж в тила и веднъж в главата. Алис Грийн се изправи и тръгна напред, като прескочи Джоунс — и тогава Тим забеляза друга жена да се приближава зад нея. По-възрастна жена с червен костюм, която също държеше пистолет. „Мили боже — помисли си той, — колко са? Нима са изпратили цяла армия заради едно дете?“

— Зад бюрото е, Алис — каза по-възрастната жена. Като се имаше предвид касапницата наоколо, говореше необичайно спокойно. — Виждам превръзката на ухото му. Издърпай го и го застреляй.

Жената на име Алис заобиколи бюрото. Тим не си направи труда да й извика да спре — безсмислено беше — и само дръпна спусъка на пистолета на Уенди. Чу се сухо изщракване, въпреки че вътре трябваше да има поне още един патрон, може би два. Дори в този миг на смъртна опасност той се досети за причината: Уенди не беше презаредила напълно след последната си тренировка на стрелбището в Дънинг. Подобни занимания не бяха сред най-големите й приоритети. Дори имаше време да си помисли — както през първите си дни в Дюпрей — че Уенди просто не е създадена за полицейска работа.

„Трябваше да си остане диспечерка — каза си той, — но вече е твърде късно. Май всички ще умрем.“

Люк се надигна зад диспечерското бюро, стиснал лаптопа с ръце. Замахна с него и удари Алис Грийн в лицето. Напуканият екран се пръсна. Алис се олюля и се блъсна в жената с червения костюм, с кървящи нос и уста, и отново вдигна пистолета.

— Хвърли го, хвърли го, хвърли го! — пищеше Уенди. Добрала се беше до глока на Таг Фарадей.

Грийн не й обърна внимание. Прицелила се беше в Люк, който вадеше флаш паметта на Морийн Алвърсън от лаптопа, вместо да залегне и да се прикрие. Уенди стреля три пъти с присвити очи, като с всяко натискане на спусъка надаваше пронизителен писък. Първият куршум уцели Алис Грийн между веждите. Вторият мина през една от дупките на вратата, където само преди сто и петдесет секунди имаше матирано стъкло.

Третият улучи Джулия Сигсби в крака. Пистолетът й излетя от ръката й и тя се свлече на пода.

— Простреля ме. Защо ме простреля?

— Ти тъпа ли си? Как мислиш? — отвърна Уенди и отиде до облегнатата на стената жена. Под обувките й хрущяха стъкла. Въздухът вонеше на барут, а из участъка — до неотдавна спретнат и подреден, а сега тънещ в разруха — се стелеше син пушек. — Каза им да застрелят детето.

Госпожа Сигсби й хвърли една от онези усмивки, които пазеше за особено големи идиоти.

— Ти не разбираш. И как би могла? Той ми принадлежи. Моя собственост е.

— Вече не — заяви Тим.

Люк клекна до госпожа Сигсби. Бузите му бяха изпръскани с кръв, а в едната му вежда имаше забито парче стъкло.

— Кого оставихте да ръководи Института? Стакхаус? Него ли?

Тя само го изгледа.

— Стакхаус ли?

Мълчание.

Дентън Барабанчика влезе в участъка и се огледа. Горнището на пижамата му беше подгизнало от кръв от едната страна, но въпреки това изглеждаше забележително бдителен. Гутаале Добира надзърташе зад рамото му с ококорени очи.

— Мамка му! — възкликна Барабанчика. — Тук е станало истинско клане.

— Наложи се да застрелям един мъж — каза Гутаале. — Госпожа Гулсби стреля по една жена, която се опитваше да я убие. Действаше, без никакво съмнение, при самозащита.

— Колко души има навън? — попита ги Тим. — Всички ли са мъртви, или има и живи?

Ани избута Гутаале Добира настрани и застана до Барабанчика. Със серапето и с по един димящ пистолет във всяка ръка приличаше на герой от италиански уестърн. Тим не се изненада. Вече нищо не можеше да го изненада.

— Май всички от микробусите са налице — каза тя. — Двама ранени, един прострелян в крака, един тежко ранен. Онзи, когото Добира застреля. Останалите кучи синове ми изглеждат мъртви. — Тя огледа помещението. — Божичко, останаха ли живи полицаи?

„Уенди — помисли си Тим, но не го каза на глас. — Явно сега тя е действащият шериф. Или може би ще е Рони Гибсън, когато се върне от отпуск. Сигурно ще е Рони. Уенди няма да иска тази длъжност.“

Ади Гулсби и Ричард Билсън вече стояха до Гутаале, зад Ани и Барабанчика. Билсън огледа основното помещение на участъка изумено — надупчени от куршуми стени, счупени стъкла, локви кръв по пода, проснати тела — и закри уста с длан.

Ади беше замесена от по-твърдо тесто.

— Докторът пътува насам. Половината град е навън на улицата, повечето въоръжени. Какво стана? И кой е този? — Тя посочи кльощавото момче с превързаното ухо.

Люк не я забеляза. Вперил беше очи в жената с костюма.

— Стакхаус, разбира се, кой друг? Трябва да се свържа с него. Как да го направя?

Госпожа Сигсби го гледаше мълчаливо. Тим клекна до момчето. В очите на жената с костюма видя болка, недоумение, омраза. Не беше сигурен коя емоция преобладава, но ако трябваше да гадае, би казал, че надделява омразата. Тя винаги е най-силната емоция, поне в краткосрочен план.

— Люк…

Люк не го чу. Цялото му внимание беше погълнато от ранената жена.

— Трябва да се свържа с него, госпожо Сигсби. Той държи приятелите ми за затворници.

— Те не са затворници, а наша собственост!

Уенди дойде при тях.

— Май сте отсъствали от училище, когато са преподавали урока как Линкълн е освободил робите, госпожо.

— Ще ми идваш тук да ни стреляш из града — обади се Ани. — Е, получи си заслуженото!

— Тихо, Ани — каза й Уенди.

— Трябва да се свържа с него, госпожо Сигсби. Трябва да се споразумеем. Кажете ми как да го направя.

Когато тя не отговори, Люк пъхна палец в дупката от куршум на червения й панталон. Госпожа Сигсби изпищя:

— Недей, недей, БОЛИ!

— И от електрошоковите палки боли! — изкрещя й Люк. Парченца стъкло затрополиха по пода и образуваха малки поточета. Ани зяпна, ококорила запленено очи. — Инжекциите болят! И да те давят боли! А да се ровят в съзнанието ти? — Той отново натисна с палец раната. Вратата към килиите се затвори с трясък и накара всички да подскочат. — Да унищожат ума ти? Това боли най-много!

— Накарайте го да спре! — запищя госпожа Сигсби. — Накарайте го да спре! Боли ме!

Уенди се наведе, за да дръпне Люк от нея. Тим поклати глава и я хвана за ръката.

— Недей.

— Конспирацията — прошепна Ани на Барабанчика с блеснали очи. — Тази жена работи за конспирацията. Всички те са замесени в конспирацията! Знаех си аз, и ви казвах, но никой не ми вярваше!

Звънтенето в ушите на Тим започваше да отслабва. Не чуваше сирени, което не го изненада. Предположи, че щатската полиция може би дори още не знае, че в Дюпрей е имало престрелка. А ако някой беше позвънил на 911, то нямаше да го прехвърлят към пътната полиция на Южна Каролина, а към шерифското управление на окръг Феърли — тоест тук, към тази руина. Той си погледна часовника и се изуми, когато видя, че всичко си беше наред само преди пет минути. Най-много шест.

— Госпожа Сигсби, нали така се казвате? — попита той и клекна до Люк.

Жената мълчеше.

— Здравата сте я загазили, госпожо. Съветвам ви да отговорите на въпроса на Люк.

— Трябва ми лекар.

Тим поклати глава.

— Не. Трябва да отговаряте, когато ви питат. После ще видим дали ще викаме лекар.

— Люк е казвал истината — отбеляза Уенди, без да се обръща към никого конкретно. — За всичко.

— Нали и аз това казах! — рече ликуващо Ани.

Доктор Роупър си проправи път и влезе в участъка.

— Пресвета Дево! Има ли живи? Тежко ли е ранена тази жена? Някаква терористична атака ли стана?

— Те ме изтезават — каза госпожа Сигсби. — Ако сте лекар, както подсказва черната ви чанта, сте задължен да им попречите.

— Момчето, което превързахте, е бягало от тази жена и от нападателите, които тя доведе със себе си, докторе — каза Тим. — Не знам колко мъртви има навън, но изгубихме петима от нашите, включително шерифа, по заповед на тази жена.

— Ще се занимаваме с това после — каза Роупър. — Първо трябва да се погрижа за нея. Ранена е. И вземете извикайте линейката.

Госпожа Сигсби погледна Люк и оголи зъби в усмивка, която гласеше „Аз спечелих“, после отново погледна Роупър.

— Благодаря ви, докторе. Благодаря ви.

— Я каква наперена гарга — каза Ани с известно възхищение. — Онзи дето го прострелях в крака не е така наперен. На ваше място, докторе, бих отишла него да прегледам. Струва ми се, че би продал собствената си баба за бяла робиня срещу малко морфин.

Госпожа Сигсби се ококори разтревожено.

— Не го доближавайте. Забранявам ви да говорите с него.

Тим се изправи.

— По-кротко със забраните. Не знам за кого работиш, госпожо, но ми се струва, че с дните ти като похитителка на деца е свършено. Люк, Уенди, елате с мен.