Стивън Кинг
Институтът (166)

10.

Двайсет и три часът и четирийсет и пет минути.

Самолетът „Чалънджър“ с надпис 940NF на опашката и ХАРТИЕНА ПРОМИШЛЕНОСТ МЕЙН на корпуса летеше на север на 12 000 метра височина. С помощта на струйното течение скоростта му варираше плавно между 830 и 880 километра в час.

Пристигането им в Алколу и последвалото излитане мина без инциденти, най-вече защото госпожа Сигсби имаше ВИП пропуск за летището и го използва, без да се дърпа, за да отвори портала. Надушила беше възможност — минимална, но все пак възможност — да се измъкне от тази ситуация жива. Самолетът стоеше в самотния си блясък със спусната стълба. Тим собственоръчно я прибра, затвори вратата и потропа силно на затворената врата на пилотската кабина с дръжката на пистолета на мъртвия полицай.

— Настанихме се. Ако имате разрешение за излитане, да потегляме.

От другата страна на вратата не дойде отговор, но двигателите на самолета се включиха. След две минути вече летяха. Сега се намираха някъде над Западна Вирджиния според монитора в предната част на салона, а Дюпрей бе останал зад тях. Тим не беше очаквал да напусне градчето толкова внезапно, нито при подобни екстремни обстоятелства.

Еванс дремеше, а Люк спеше дълбоко. Само госпожа Сигсби още беше будна, седнала с изправен гръб и вперила поглед в Тим. Имаше нещо влечугоподобно в големите й безизразни очи. Последното от хапчетата на доктор Роупър може би щеше да я приспи, но тя отказа, въпреки сравнително силната болка, която несъмнено изпитваше. Огнестрелната рана в крака й не беше дълбока, но дори и драскотина боли достатъчно.

— Доколкото виждам, имаш полицейски опит — заговори тя. — Личи си по стойката и реакциите ти — бързи и адекватни.

Тим не каза нищо, само я изгледа. Оставил беше пистолета на седалката до себе си. Използването на огнестрелно оръжие на 12 000 метра височина не беше никак препоръчително, а и защо да го прави, дори да се намираха по-ниско? Водеше проклетата кучка там, където тя искаше да отиде.

— Не разбирам защо приемаш този план. — Тя кимна към Люк, който — с изцапаното си лице и превързаното ухо — изглеждаше на много по-малко от дванайсет години. — И двамата знаем, че той иска да спаси приятелите си, а подозирам, че и двамата осъзнаваме колко глупав е планът му. Направо идиотски. Но ти се съгласи да го изпълниш. Защо, Тим?

Тим продължи да мълчи.

— Пълна загадка е за мен защо изобщо се забърка в това. Обясни ми, моля те.

Тим нямаше никакво намерение да го прави. Едно от първите неща, на които го бе научил наставникът му през първите четири месеца като новобранец в полицията, беше, че ти разпитваш престъпниците и никога не им позволяваш те да разпитват теб.

Дори да беше в настроение да си бъбри, не знаеше дали би могъл да й предложи разумно обяснение. Можеше ли да й каже, че присъствието му на борда на този високотехнологичен самолет, от онези, чийто интериор виждаха само богатите мъже и жени, е случайност? Че едно време мъж, тръгнал към Ню Йорк, внезапно се изправил в един много по-обикновен самолет и се съгласил да отстъпи мястото си срещу пари в брой и ваучер за хотел? Че всичко — пътуването на автостоп на север, задръстването на магистрала I-95, разходката пеша до Дюпрей, длъжността на нощен пазач — бяха последствия от онова едничко действие? Или пък би могъл да каже, че се е намесила съдбата? Че в Дюпрей го е преместила ръката на някой космичен шахматист, за да спаси спящото момче от хората, които го бяха отвлекли и искаха да използват необикновеното му съзнание, докато го изцедят напълно? Но в такъв случай какви бяха шериф Джон, Таг Фарадей, Джордж Бъркет, Франк Потър и Бил Уиклоу? Просто пешки, пожертвани в голямата игра ли? И коя фигура представляваше самият той? Нравеше му се мисълта, че е офицер, но по-вероятно беше обикновена пешка.

— Сигурна ли сте, че не искате хапчето?

— Май нямаш намерение да отговориш на въпроса ми.

— Да, госпожо, няма да ви отговоря. — Тим обърна глава и погледна навън към левгите тъмнина и шепата светлинки, блещукащи като светулки на дъното на кладенец.