Стивън Кинг
Институтът (22)

6.

В два часа през една юнска нощ, докато Тим Джеймисън правеше обичайния нощен обход по Главната улица на Дюпрей, черен джип зави по Уилдърсмут Драйв в едно от северните предградия на Минеаполис. Улицата имаше много шантаво име; Люк и приятелят му Ролф я наричаха „Уилдърсмучка“ отчасти защото това название беше още по-шантаво и отчасти тъй като и двамата страшно копнееха да целунат момиче.

В джипа имаше мъж и две жени. Той се казваше Дени; те се казваха Мишел и Робин. Дени шофираше. Някъде по средата на лъкатушещата тиха улица той угаси фаровете, приближи до тротоара и спря.

— Сигурни сте, че този не е ТП, нали? Защото не си нося станиоловата шапка.

— Ха-ха — рече напълно безизразно Робин. Тя седеше на задната седалка.

— Обикновен ТК е — отговори Мишел. — Няма защо да се шашкаш. Хайде, да се залавяме за работа.

Дени отвори конзолата между двете предни седалки и извади мобилен телефон, който приличаше на реликва от 90-те години: голям, квадратен и с къса дебела антена. Подаде го на Мишел. Докато тя набираше номера, той отвори двойното дъно на конзолата и извади тънки латексови ръкавици, два пистолета „Глок Модел 37“ и аерозолен спрей, който според етикета върху металното шише съдържаше ароматизатор за въздух „Глейд“. Подаде единия пистолет на Робин, другия задържа за себе си, а спрея даде на Мишел.

— Е, скъпи съотборнички, да започваме — каза и започна да скандира, докато нахлузваше ръкавиците. — Давай, Червен рубин, давай, Червен рубин.

— Все едно си в гимназията — отбеляза Мишел. После каза в телефона, който стискаше с рамо, докато си сложи ръкавиците: — Симъндс, чуваш ли ме?

— Да — отговори Симъндс.

— Тук екип Червен рубин. Пристигнахме. Изключи системата.

И зачака потвърждение от Джери Симъндс в другия край на линията. В дома на семейство Елис, където Люк и родителите му спяха, алармените детектори „Де Уолт“ в антрето и кухнята угаснаха. Мишел получи сигнал за готовност и вдигна палци към колегите си.

— Добре. Всичко е готово.

Робин преметна на рамо походната чанта, която приличаше на средно голяма дамска чанта. В къщата не светнаха лампи, когато слязоха от джипа с регистрационни номера на Щатския патрул на Минесота. Минаха в колона по един между къщата на Елис и дома на семейство Дестин в съседство (където Ролф спеше и вероятно сънуваше необуздани целувки) и влязоха през кухнята, начело с Робин, защото ключът беше у нея.

Спряха пред готварската печка. От походната чанта Робин извади два заглушителя и три чифта очила за нощно виждане с еластични каишки. Очилата придадоха на лицата им вид на насекоми, но през тях виждаха ясно тъмната кухня. Дени и Робин сложиха заглушителите на пистолетите си. Мишел ги поведе през хола към централния коридор и стълбището.

Поеха бавно, но с доста голяма увереност, по коридора на втория етаж. Чергата на пода приглушаваше стъпките им. Дени и Робин спряха пред първата затворена врата. Мишел продължи към втората. Погледна назад към партньорите си и пъхна спрея под мишница, за да може да вдигне и двете си ръце с разперени пръсти: дайте ми десет секунди. Робин кимна и вдигна палец.

Мишел отвори вратата и влезе в стаята на Люк. Пантите изскърцаха тихо. Фигурата на леглото (от която се виждаше само кичур коса) се размърда малко, но утихна. В два през нощта момчето трябваше да спи непробудно, но очевидно не беше така. Може би генийчетата не спяха по същия начин като обикновените деца, кой да знае? Не и Мишел Робъртсън. На стените имаше два плаката, които се виждаха ясно през очилата за нощно виждане. На единия беше изобразен скейтбордист в полет със сгънати колене, разперени ръце и вдигнати китки. Другият плакат беше на „Рамоунс“, пънк група, която Мишел беше слушала някога в прогимназията. Май всичките й членове вече бяха покойници, възнесли се в небесния рай на рокендрола.

Тя прекоси стаята, като броеше наум: четири… пет…

На шест бедрото й се удари в бюрото на хлапето. Върху него стоеше някакъв трофей, който се прекатури. Шумът не беше силен, но момчето се обърна по гръб и отвори очи.

— Мамо?

— Да — рече Мишел. — Както поискаш.

Тя видя как в очите му проблясва тревога, видя го как отваря уста да каже още нещо. Затаи дъх и пръсна спрей в лицето му от разстояние пет сантиметра. Момчето заспа на мига. Винаги ставаше така, а после, когато се събудеха след шест-осем часа, бяха напълно гроги. „Химията повишава стандарта на живот“, помисли си Мишел и продължи да брои: седем… осем… девет…

На десет Дени и Робин влязоха в спалнята на Хърб и Айлин. Веднага се натъкнаха на проблем: жената не беше в леглото. Вратата на банята беше отворена и хвърляше на пода трапец светлина. Твърде ярък за очилата за нощно виждане. Свалиха ги и ги хвърлиха. Тук подът беше настлан с ламиниран паркет и изтрополяването на очилата се чу ясно в тихата стая.

— Хърб? — долетя тихият въпрос от банята. — Какво бутна?

Робин се приближи до леглото и извади пистолета от колана на памучния си панталон, докато Дени се отправи към вратата на банята, без да прави опит да приглуши стъпките си. Твърде късно беше за това. Застана до вратата с пистолет, вдигнат до бузата си.

По възглавницата от страната на жената все още имаше вдлъбнатина от тежестта на главата й. Робин я притисна върху лицето на мъжа и стреля през нея. Глокът издаде звук не по-силен от лека кашлица и изцапа калъфката с кафяв нагар.

Айлин излезе от банята и попита разтревожено:

— Хърб? Какво става?…

Дени я сграбчи за гърлото, опря пистолета в слепоочието й и натисна спусъка. Последва втори звук като лека кашлица. Айлин се свлече на пода.

Междувременно краката на Хърб Елис ритаха напразно и караха одеялото, под което двамата с покойната му съпруга бяха спали, да се дипли и издува. Робин стреля още два пъти във възглавницата; вторият изстрел приличаше повече на лай, отколкото на кашлица, а третият прозвуча дори по-силно.

Дени дръпна възглавницата.

— Да не би да си гледала „Кръстникът“ прекалено много пъти? Господи, Робин, отнесла си му половината глава. Какво ще прави погребалният агент с него?

— Важното е, че изпълних задачата. — Всъщност не обичаше да ги гледа, докато стреля, не обичаше да вижда как светлината угасва в очите им.

— Трябва да се стегнеш, момиче. Третият изстрел се чу прекалено силно. Хайде, да вървим.

Отидоха в стаята на момчето. Дени вдигна Люк на ръце — не срещна трудност, хлапето тежеше не повече от четирийсет килограма — и кимна на жените да тръгнат преди него. Излязоха по същия път, по който бяха влезли — през кухнята. В съседната къща не светеха лампи (дори третият изстрел не бе прозвучал чак толкова силно) и не се чуваха други шумове освен щурците и сирена в далечината, може би чак в Сейнт Пол.

Мишел поведе екипа между двете къщи, огледа улицата и даде знак на останалите да я последват. Ето тази част Дени Уилямс мразеше. Ако някой страдащ от безсъние тип погледнеше през прозореца и видеше трима души на моравата пред съседите в два през нощта, гледката щеше да е подозрителна. А ако един от тримата носеше отпуснато тяло, това щеше да изглежда много подозрително.

Но Уилдърсмут Драйв — кръстена на някой отдавна починал местен големец — спеше непробудно. Робин отвори задната врата на джипа откъм тротоара, качи се и протегна ръце. Дени й подаде момчето и тя го издърпа вътре. Главата му се отпусна върху рамото й. Тя затърси опипом предпазния колан.

— Гадост, текат му лиги — оплака се.

— Да, случва се на хора в безсъзнание — отбеляза Мишел и затвори задната врата. После се качи отпред, а Дени зае мястото си зад волана. Мишел прибра оръжията и спрея, докато той потегляше бавно по улицата. Когато наближиха първото кръстовище, Дени включи фаровете и й каза:

— Обади се.

Мишел набра същия номер.

— Тук Червен рубин. Взехме пратката, Джери. Ще сме на летището след двайсет и пет минути. Включи системата.

В дома на семейство Елис алармата се включи. Когато полицията пристигнеше, щеше да намери двама от тримата членове на семейството мъртви, а третият изчезнал. Детето щеше да е най-логичният заподозрян. Все пак разправяха, че било вундеркинд, а на малките генийчета обикновено им хлопа дъската, нали? Те са с нестабилна психика. Щяха да го разпитат, когато го намереха, а това беше само въпрос на време. Децата може и да бягаха, но дори генийчетата нямаше къде да се скрият.

Поне не за дълго.