Стивън Кинг
Институтът (121)

7.

Слабо осветеният тунел между Предната половина и Задната половина беше студен и Ейвъри веднага се разтрепери. Все още беше с дрехите, които носеше, когато Зик и Карлос извадиха дребното му изпаднало в несвяст тяло от водния резервоар, мокро до кости. Зъбите му затракаха. Въпреки това се вкопчи в онова, което беше научил. Важно беше. Сега всичко беше важно.

— Стига си тракал със зъби. Отвратително е. — Гладис го буташе в инвалидна количка, а по лицето й нямаше и следа от обичайната усмивка. Мълвата какво е направило това малко леке се беше разнесла из целия Институт и също като останалите служители тя ужасно се страхуваше и нямаше да се успокои, докато не докараха Люк Елис. Тогава всички щяха да си отдъхнат.

— Н-не м-м-мога д-да с-се с-с-сдържа — каза Ейвъри. — С-с-студено м-ми е.

— Да не мислиш, че ми дреме? — Гладис повиши тон и гласът й отекна от облепените с плочки стени. — Осъзнаваш ли какво направи? Имаш ли представа?

Ейвъри имаше представа. Всъщност имаше представа за много неща, някои идващи от Гладис (страхът й приличаше на плъх, бягащ на колело в центъра на главата й), а други — изцяло негови.

След като минаха през вратата с надпис САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ стана малко по-топло, а в занемарения салон, където ги чакаше доктор Джеймс (бялата й лекарска престилка беше закопчана накриво, косата й беше разчорлена, а по лицето й се разливаше нелепа усмивка), беше още по-топло.

Треперенето на Ейвъри намаля, после спря, но пъстрите Светлини на Щази се върнаха. Това не го притесни, защото можеше да ги накара да изчезнат, когато си поиска. Зик за малко да го убие в резервоара. Всъщност преди да припадне Ейвъри си помисли, че вече е мъртъв, но потапянето във водата направи нещо с него. Знаеше, че се е случвало и на други деца, но при него като че ли бе различно. Телекинеза в добавка към телепатията беше най-малкото. Гладис ужасно се страхуваше какво може да я сполети заради Люк, но на Ейвъри му хрумна идеята, че и сам може да я изплаши здраво, ако поиска.

Но сега не му беше времето.

— Здравей, младежо! — извика доктор Джеймс. Говореше като политик в телевизионна реклама, а мислите й се стрелкаха като късчета хартия, подхванати от силен вятър.

„На тази жена нещо никак не й е наред — помисли си момчето. — Прилича на лъчева болест, само че в мозъка вместо в костите.“

— Здравейте — каза той.

Доктор Джекил отметна глава и се разсмя, сякаш „Здравейте“ беше най-смешният виц, който е чувала.

— Не те очаквахме толкова скоро, но си добре дошъл, добре дошъл! Някои от приятелите ти са тук!

„Знам — помисли си Ейвъри — и нямам търпение да ги видя. Мисля, че и те ще се радват да ме видят.“

— Първо обаче трябва да съблечеш тези мокри дрехи. — Тя хвърли укорителен поглед към Гладис, но възпитателката беше заета да чеше ръцете си в опит да успокои жуженето по кожата си (или непосредствено под нея). „Няма да успееш“, помисли си Ейвъри. — Ще повикам Хенри да те заведе в стаята ти. Възпитателите тук са много мили. Можеш ли да ходиш сам?

— Да.

Доктор Джекил отново се разсмя гръмогласно с отметната глава. Ейвъри стана от количката и хвърли на Гладис дълъг многозначителен поглед. Възпитателката спря да се чеше и сега тя се разтрепери. Не защото беше мокра и не защото й беше студено. Разтрепери се заради него. Усещаше силата му и това никак не й хареса.

Но на Ейвъри му хареса. Беше прекрасно.