Стивън Кинг
Институтът (73)

7.

Посред нощ Ейвъри изтръгна Люк от съня за Грета Уилкокс — просната до стената със странно изкривена глава. Той не съжали, че го събудиха. Ейвстър се беше сгушил в него, сгънал колене и остри лакти, разтреперан като куче по време на гръмотевична буря. Люк включи нощната лампа. В очите на Ейвъри плуваха сълзи.

— Какво става? Кошмар ли сънува? — попита го Люк.

— Не. Те ме събудиха.

— Кой? — Люк се огледа, но стаята беше празна, а вратата затворена.

— Ша. И Айрис.

— Можеш да чуваш не само Калиша, но и Айрис? — Това беше нещо ново.

— Преди не можех, но… прожектираха им филм, показаха им точките, после бенгалския огън, после цялата група стоеше прегърната с допрени глави, разказах ти…

— Да.

— Обикновено след това се чувстват по-добре, главоболието изчезва за известно време, но главоболието на Айрис се върна веднага след края на прегръдката и беше толкова силно, че тя запищя и не спря. — Гласът на Ейвъри звучеше по-пискливо от обичайното и трепереше по начин, който накара Люк да изстине.

— Викаше: „Главата ми ще се пръсне, горката ми главица, накарайте го да спре, да спре…“.

Люк разтърси момчето.

— Не говори толкова силно. Може да ни подслушват.

Ейвъри си пое дълбоко въздух.

— Де да можеше да ме чуваш в главата си като Ша. Тогава бих могъл да ти разкажа всичко. Трудно ми е да се изразявам на глас.

— Пробвай.

— Ша и Ники се опитаха да я успокоят, но не успяха. Айрис одра Ша и замахна да удари Ники. Тогава дойде доктор Хендрикс, по пижама, и повика червените мъже. Те трябваше да отведат Айрис.

— В задната половина на Задната половина?

— Така мисля. Но тогава тя се почувства по-добре.

— Може да са й дали болкоуспокояващо хапче. Или нещо упойващо.

— Мисля, че не. Тя просто се почувства по-добре. Може би Калиша й е помогнала?

— Защо питаш мен? — рече Люк. — Аз откъде да знам.

Но Ейвъри не го слушаше.

— Може би има начин да им помогнем. Начин, по който те могат да… — Ейвъри не довърши и Люк си помисли, че е заспал. Но тогава момчето се размърда и каза: — Там има нещо много лошо.

— Там всичко е лошо — каза Люк. — Филмите, инжекциите, точките… всичко е лошо.

— Да, но има и нещо друго. Нещо по-страшно. Като… Не знам…

Люк долепи чело до челото на Ейвъри и се вслуша съсредоточено. Долови шума на самолет, прелитащ високо в небето.

— Звук ли е? Някакво бръмчене?

— Да! Но не като от самолет. По-скоро като от кошер с пчели. Струва ми се, че идва от задната половина на Задната половина.

Ейвъри се обърна в леглото. На светлината от нощната лампа не приличаше на дете, а на разтревожен старец.

— Главоболията стават все по-силни и траят все по-дълго, защото непрекъснато ги карат да гледат точките… да де, светлините… и не спират да им бият инжекции и да им прожектират филми.

— И бенгалският огън — добави Люк. — Показват им го, защото това е спусъкът.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Заспивай.

— Няма да мога.

— Опитай се.

Люк прегърна Ейвъри и се вгледа в тавана. Спомни си за една блус песен, която майка му пееше понякога: „Твоя бях от първия миг, ти плени сърцето ми. Взе най-хубавото, тъй че какво пък, скъпи, ела и вземи и останалото“.

Люк се убеждаваше все повече, че точно затова са тук: за да им вземат най-хубавото. Превръщаха ги в оръжия и ги използваха, докато не ги изцедяха докрай. После ги пращаха в задната половина на Задната половина при бръмченето… каквото и да представляваше то.

„Подобни неща не може да се случват“, каза си той. Само дето хората твърдяха, че неща като Института са невъзможни, особено в Америка, а ако действително съществуват, то ще се разчуе, защото в наши дни нищо не остава в тайна: нали всички говорят. И въпреки това ето че се беше случило на него. Случило се беше на тях. Мисълта как Хари Крос се гърчеше на пода в столовата с пяна на уста беше ужасна, гледката на безобидното малко момиченце с увиснала глава и изцъклени невиждащи очи беше още по-страшна, но той не се сещаше за нищо по-ужасно от това умът ти да е подложен на непрестанни атаки, докато накрая не се превърнеш в част от бръмчащ кошер. Според Ейвстър това за малко да споходи Айрис тази нощ, а скоро щеше да споходи Ники, любимеца на всички момичета, и шегаджията Джордж.

И Калиша.

Люк най-накрая заспа. Когато се събуди, закуската беше минала отдавна и лежеше сам в леглото. Той изтича по коридора и нахлу в стаята на Ейвъри, убеден какво ще завари, но плакатите още си бяха по стените, а войничетата си стояха на бюрото, подредени тази сутрин в атакуваща редица.

Люк въздъхна облекчено, но веднага се намръщи, когато някой го плесна зад врата. Обърна се и видя Уинона (фамилия: Бригс).

— Обличай се, младежо. Не искам да виждам мъжки екземпляри по гащи, освен ако не са на възраст над двайсет и две години и мускулести. Ти не си нито едното, нито другото.

Уинона го изчака да излезе от стаята. Люк й показа среден пръст (добре де, направи го скришом, с притисната в гърдите ръка, но все пак изпита задоволство) и се върна в стаята си, за да се облече. В другия край на коридора, там, където се разклоняваше, видя кош за пране „Дандъкс“. Възможно бе да е на Джолин или на някоя от другите камериерки, пристигнали, за да посрещнат текущия наплив на „гости“, но беше убеден, че е на Морийн. Усещаше го. Тя се беше върнала.