Стивън Кинг
Институтът (124)

10.

Леденото отношение на полицай Уенди Гъликсън към Тим се беше стоплило значително след първата им среща в мексиканския ресторант в Хардивил. Сега двамата официално бяха двойка и когато тя влезе в апартамента зад кабинета на господин Джаксън с голяма хартиена торба, го целуна първо по бузата, после бързичко по устните.

— Това е полицай Гъликсън — представи я Тим, — но можеш да я наричаш Уенди, ако тя се съгласи.

— Нямам нищо против — каза Уенди. — Как се казваш?

Люк погледна Тим, който му кимна.

— Люк Елис.

— Приятно ми е да се запознаем, Люк. Голяма синина имаш.

— Да, госпожо. Блъснах се.

— Уенди. А превръзката на ухото? Да не би и да си се порязал?

Това го накара да се поусмихне, защото си беше самата истина.

— Нещо такова.

— Тим каза, че сигурно си гладен, затова взех храна за вкъщи от ресторанта на Главната улица. Нося кока-кола, пилешко, хамбургери и пържени картофки. Кое искаш?

— Всичко — отговори Люк, което разсмя и Уенди и Тим.

Двамата го гледаха как изяде две бутчета, един хамбургер и почти всички картофки, а накрая и голяма порция оризов пудинг. Тим, който не беше обядвал, изяде останалите пилешки бутчета и изпи една кола.

— По-добре ли си вече? — попита той, след като ометоха всичката храна.

Вместо да отговори Люк избухна в сълзи.

Уенди го прегърна и го погали по главата, като разплете няколко сплъстени кичура коса с пръсти. Щом плачът затихна, Тим клекна до Люк.

— Съжалявам — каза момчето. — Много, много съжалявам.

— Няма нищо. Имаш право да си поплачеш.

— Разплаках се, защото отново се чувствам жив. Не знам защо това ме накара да заплача, но не се сдържах.

— Мисля, че се нарича чувство на облекчение — каза Уенди.

— Люк твърди, че родителите му били убити, а той — отвлечен — обясни Тим.

Уенди се ококори.

— Не просто твърдя! — заяви Люк и се приведе напред във фотьойла на господин Джаксън. — Казвам истината!

— Май не си подбрах думите добре. Да чуем историята ти, Люк.

Люк се замисли, после попита:

— Но първо ще ми направиш ли една услуга?

— Стига да мога.

— Погледни навън. Виж дали онзи тип е още там.

— Норбърт Холистър ли? — Тим се усмихна. — Казах му да се пръждосва. Вече сигурно е в минимаркета и си купува лотарийни билети. Убеден е, че ще бъде следващият милионер на Южна Каролина.

— Просто провери.

Тим погледна Уенди, която сви рамене и каза:

— Аз ще отида.

Върна се след минутка, намръщена.

— Всъщност Норбърт седи на един стол на гарата. Чете списание.

— Мисля, че той е един от чичовците — каза тихо Люк. — Имах чичовци в Ричмънд и Уилмингтън. Може би и в Стърбридж. Нямах представа, че имам толкова много чичовци. — И се разсмя. Смехът му прозвуча кухо.

Тим стана и отиде до вратата, тъкмо навреме, за да види как Норбърт Холистър става и се запътва бавно към мизерния си хотел. Не се обърна назад. Тим се върна при Люк и Уенди.

— Той си тръгна, момче.

— Сигурно за да им се обади. — Люк попипа празната кутийка от кока-кола. — Няма да им позволя да ме върнат там. Ако ме върнат, ще умра.

— Къде? — попита Тим.

— В Института.

— Започни отначало и ни разкажи всичко — каза Унеди.

Люк им разказа.