Стивън Кинг
Институтът (134)

20.

Първо видяха празен стол, голям старомоден фотьойл, разположен пред стена с поставена в рамка картина „Къриър & Айвс“ на платноходен кораб в морето. След малко изникна женско лице и се втренчи в обектива.

— Това е тя! — възкликна Люк. — Това е Морийн, жената, която ми помогна да избягам.

— Камерата работи ли? — каза Морийн. — Лампичката свети, тъй че явно работи. Дано, защото едва ли ще имам сили да опитам втори път. — Лицето й се скри от екрана на лаптопа, в който гледаха полицаите. Тим изпита облекчение. Изключително близкият план създаваше впечатление, че гледа жена, затворена в малък аквариум.

Гласът й заглъхна малко, но все още се чуваше достатъчно ясно.

— Налага се обаче и ще го направя.

Морийн седна на стола и приглади подгъва на полата си на цветя върху коленете си. Над нея беше облечена с червена блуза. Люк, който винаги я бе виждал само с униформа, реши, че комбинацията е хубава, но ярките цветове не можеха да скрият колко слабо е лицето й, колко изпито.

— Усили звука докрай — каза Франк Потър. — Трябвало е да си закачи безжичен микрофон на блузата.

Междувременно Морийн продължаваше да говори. Таг превъртя записа назад, увеличи звука и отново натисна бутона за старт. Морийн отново се върна на фотьойла и отново приглади полата си. После погледна право в обектива на камерата.

— Люк?

Момчето толкова се стресна, когато изрече името му, че за малко да й отговори, но преди да успее, тя продължи и следващите й думи го пронизаха като леден кинжал в сърцето. Макар че подозираше, нали? Точно както не беше нужно да чете „Стар Трибюн“, за да научи новината за родителите си.

— Ако гледаш този запис, значи си избягал, а аз съм мъртва.

Полицаят Потър каза нещо на полицая Фарадей, но Люк не им обърна внимание. Съсредоточен бе изцяло върху жената, която беше единственият му възрастен приятел в Института.

— Няма да ви разказвам за живота си — започна мъртвата жена на фотьойла. — Нямам време, и по-добре, защото се срамувам от миналото си. Но не от сина си. Гордея се с това какъв човек е станал. Ще учи в колеж. Никога няма да разбере, че аз съм му осигурила парите за таксата, но това не ме притеснява. По-добре е да не знае, защото го изоставих. Люк, без твоята помощ вероятно щях да загубя тези пари и шанса да му се реванширам. Надявам се само да съм помогнала и на теб.

Тя замълча, за да се овладее.

— Ще разкажа само част от историята си, защото е важна. Бях в Ирак по време на Втората война в Персийския залив, както и в Афганистан, и участвах в провеждането на разпити чрез така наречените разширени техники.

За Люк спокойното й красноречие — не се запъваше, не повтаряше „нали“ и „ами“ — беше истинска изненада. Накара го да изпита освен тъга и притеснение. Морийн говореше много по-интелигентно, отколкото по време на кратките им шушукания при машината за лед. Дали се беше преструвала на глупава? Вероятно, но може би — сигурно — той беше видял жена с кафявата униформа на камериерка и просто беше предположил, че не е особено интелигентна.

„С други думи, че не е като мен“, помисли си и осъзна, че думата „притеснение“ не описва точно чувството, което изпитва. Правилната дума беше „срам“.

— Виждах как прилагат мъчения като давене и как слагат в корита с вода мъже — както и няколко жени — с електроди, закачени на пръстите или пъхнати в анусите им. Виждах как изтръгват ноктите им с клещи. Видях как прострелват мъж в капачката на коляното, когато се изплю в лицето на мъчителя си. Първоначално се шокирах, но след известно време спрях. Понякога, когато разпитвахме мъже, залагали бомби на нашите момчета или изпратили атентатори самоубийци по оживени пазари, бях доволна. Но като цяло мисля, че бях… знам точната дума…

— Претръпнала — каза Тим.

— Претръпнала — каза Морийн.

— Господи, все едно те чу! — възкликна полицай Бъркет.

— Тихо — смъмри го Уенди и нещо в думата накара Люк да потрепери. Сякаш някой друг я бе изрекъл миг преди нея. Той отново насочи вниманието си към видеозаписа.

— … участвах само в два-три разпита, защото ми възложиха друга задача. Когато пленниците отказваха да говорят, аз бях доброто ченге, което влизаше и им носеше нещо за пиене или им даваше тайно нещо за хапване от джоба си — десертче или две-три бисквитки. Казвах им, че разпитващите са излезли в почивка или са отишли да обядват, както и че микрофоните са изключени. Казвах им, че ако не проговорят, ще ги убият, макар да е против правилата. Никога не твърдях, че е в разрез с Женевската конвенция, защото повечето от тях нямаха представа какво представлява тя. Увещавах ги, че ако не проговорят, ще избият семействата им, а никак не ми се иска да ги сполети подобно нещо. Обикновено този подход не действаше — пленниците изпитваха подозрения — но понякога, когато разпитващите се върнеха, затворниците им казваха онова, което искаха да чуят, защото ми вярваха или поне искаха да ми повярват. Понякога споделяха с мен разни неща, защото бяха объркани… и тъй като ми се доверяваха. Бог да ми е на помощ, имам лице, на което хората смятат, че могат да се доверят.

„Знам защо ми разказва това“, помисли си Люк.

— Как попаднах в Института… тази история е прекалено дълга за една уморена и болна жена. Свързаха се с мен, нека така да го кажем. Люк, не беше госпожа Сигсби, нито господин Стакхаус, нито дори държавен служител. Мъжът беше стар. Каза, че набира кадри. Попита ме дали искам да се хвана на работа, след като военната ми служба приключи. Работата е лесна, каза ми, но само за човек, който може да си държи езика зад зъбите. Мислех си да изкарам още една мисия зад граница, но това предложение ми се стори за предпочитане. Защото мъжът заяви, че ще служа на родината си много повече, отколкото в далечната пустиня. Затова приех и когато ме назначиха за камериерка, нямах нищо против. Знаех с какво се занимават, но първоначално нямах нищо против и това, защото знаех каква е целта. И браво на мен, защото Институтът е като мафията — както казват: влезеш ли, няма излизане. Когато започнаха да не ми стигат парите, за да плащам сметките на съпруга ми, и започнах да се страхувам, че лешоядите ще ми вземат спестяванията, които бях заделила за сина си, помолих да ми възложат и други задачи, като онези, които изпълнявах в Залива. Госпожа Сигсби и господин Стакхаус ми позволиха да опитам.

— Да доносничиш — промълви Люк.

— Лесно беше, сякаш обувах стари удобни обувки. Прекарах в Института дванайсет години, но доносничех само през последната година и половина, а към края започна да ми става гузно, и не говоря само за донесенията. Претръпнала бях в така наречените „черни къщи“ и си останах претръпнала и в Института, но постепенно тази обвивка започна да се изтърква. Те са просто деца, нали, а децата искат да се доверят на възрастен, който се държи добре и проявява съчувствие към тях. Никого не бяха взривявали. Точно обратното: те загиваха, семействата им загиваха. Въпреки това може би щях да си продължа постарому. Ако трябва да бъда честна — а вече е късно за лъжи — вероятно щях така да направя. Но тогава се разболях и се запознах с теб, Люк. Ти ми помогна, но не това беше причината и аз да ти помогна. Поне не основната причина. Видях колко си умен, много по-умен от останалите деца, много по-умен от хората, които те отвлякоха. Знаех, че не ги е грижа за гениалния ти ум, нито за приятното ти чувство за хумор, нито за благородството, с което помогна на една стара и болна жена, макар да знаеше, че може здраво да загазиш. За тях ти беше просто поредното зъбчато колелце в машината, което щяха да използват, докато се износи напълно. Накрая щеше да свършиш като останалите. Като стотици други. Може би хиляди, ако ги броим от самото начало.

— Тя луда ли е? — попита Джордж Бъркет.

— Млъквай! — скара му се Ашуърт. Шерифът седеше приведен напред над шкембето си с очи вперени в екрана.

Морийн спря, за да пийне вода и да разтрие очи, които бяха хлътнали дълбоко в кухините си. Болни очи. Тъжни очи. Умиращи очи, помисли си Люк, които вече се взираха в отвъдното.

— Все пак ми беше трудно да взема решение, не само заради онова, което щяха да сторят с мен и с теб, Люк. Трудно ми беше, защото ако наистина успееш да избягаш, ако не те хванат в гората или в Денисън Ривър Бенд и ако намериш някой, който да ти повярва… ако преодолееш всички тези препятствия, може би ще извадиш на бял свят случващото се в Института от петдесет, че и шейсет години. Ще го стовариш върху главите им.

„Също като Самсон“, помисли си Люк.

Морийн се приведе напред и погледна право в обектива.

— А това може да докара края на света.