Стивън Кинг
Институтът (83)

17.

Вечерта Люк и Ейвъри лежаха един до друг в леглото на Люк, докато Институтът утихваше за през нощта.

Ейвъри му предаде шепнешком какво му беше казала Морийн всеки път щом бе подръпвал носа си в знак да му изпраща мисли. Люк се беше притеснил, че тя може да не е разбрала бележката, която бе пуснал в коша й (вероятно проява на подсъзнателен предразсъдък заради кафявата й униформа на камериерка; трябваше да поработи върху предубежденията си), но Морийн я беше разбрала прекрасно и беше предоставила на Ейвъри подробен план. По негово мнение Ейвстър можеше да действа по-деликатно със сигналите, но като че ли всичко беше наред. Надяваше се, че всичко е наред. Така, оставаше само въпросът дали първата стъпка от плана ще проработи. Тя беше простичка, дори прекалено проста.

Двете момчета лежаха по гръб и се взираха в тъмното. Люк преговаряше стъпките за десети път — може би дори петнайсети — когато Ейвъри нахлу в мислите му с три думи, които светнаха като червен неонов надпис, а после угаснаха и оставиха призрачни следи.

„Да, госпожо Сигсби.“

Люк го смушка. Ейвъри се изкиска.

След няколко секунди думите се появиха отново, този път още по-ярки.

„Да, госпожо Сигсби!“

Люк отново го смушка, но с усмивка, и Ейвъри вероятно я долови въпреки тъмнината. Усмивката беше не само на устата, но и в ума му и Люк смяташе, че има право да се поусмихне. Може би нямаше да успее да избяга от Института — трябваше да признае, че шансовете не бяха големи — но днешният ден бе минал идеално. Надеждата беше толкова хубава дума и толкова хубаво усещане.

„ДА, ГОСПОЖО СИГСБИ, ШИБАНА КУЧКА ПРОКЛЕТА!“

— Престани или ще те погъделичкам — изсумтя Люк.

— Получи се, нали? — прошепна Ейвъри. — Наистина се получи. Мислиш ли, че би могъл…

— Не знам, но ще опитам. А сега млъквай и заспивай.

— Иска ми се да можех да дойда с теб. Много ми се иска.

— И на мен — отвърна искрено Люк. На Ейвъри щеше да му е трудно да остане тук сам. Той беше по-общителен от близначките или Стиви Уипъл, но никой не би го нарекъл душата на компанията.

— Когато се върнеш, доведи хиляда ченгета — прошепна Ейвъри. — И побързай, преди да ме преместят в Задната половина. Върни се, докато още можем да спасим Ша.

— Ще направя всичко по силите си — обеща Люк. — А сега стига си крещял в главата ми. Този номер се изтърка.

— Иска ми се да беше по-силен телепат. И да не те болеше, когато изпращаш мисли. Така щяхме да си говорим по-лесно.

— Ако желанията бяха коне, просяците щяха да яздят. За последен път ти казвам, заспивай.

Ейвъри заспа и Люк също започна да се унася. Първата стъпка от плана на Морийн беше също толкова недодялана, колкото машината за лед, при която понякога разговаряха, но трябваше да признае, че съвпада с неговите наблюдения: прашните стъкла на камерите, стени, където боята се беше олющила преди години и оттогава не беше освежавана, карта за асансьор, забравена нехайно на бюро. Отново се замисли как Институтът прилича на ракета с изключени двигатели, която продължава да се носи из космоса по инерция.