Стивън Кинг
Институтът (177)

21.

През оредяващите дървета Стакхаус видя как микробусът пристига. Светлините от административната сграда се плъзнаха по лъскавата му повърхност. Автомобилът се движеше изключително бавно, но приближаваше. Хрумна му (твърде късно, за да направи нещо по въпроса, но не ставаше ли винаги така), че флашката вече може да не е у момчето, че може да я е оставило на полицайката Уенди. Или да я е скрило някъде по пътя от летището дотук и с последния си дъх да се обади на полицай Уенди и да й каже къде е, ако нещо се обърка.

„Но какво мога да направя? — помисли си той. — Нищо. Това е положението.“

Микробусът се появи в началото на алеята. Стакхаус не помръдна от мястото си между автобуса и пилона, разперил ръце като Христос на кръста. Бръмченето беше станало почти оглушително и той се зачуди дали Розалинд удържа позицията си, или е била принудена да избяга. Помисли си за Гладис, с надеждата, че е готова да започне със смесването на веществата.

Примижа, за да огледа силуета зад волана на микробуса. Не виждаше почти нищо, а знаеше, че Дъг и Чад съвсем няма да имат видимост през тъмните задни стъкла, преди да ги разбият, но предното стъкло беше прозрачно и когато микробусът наближи на двайсет метра — малко по-близо, отколкото се бе надявал — видя регулиращата лента на обърната назад шапка върху челото на шофьора и пусна пилона.

Шофьорът започна да клати трескаво глава. Вдигна ръка от кормилото и я разпери като морска звезда в знак „спри“ и Стакхаус осъзна, че са го преметнали. Номерът беше простичък, колкото дете да избяга, като пропълзи под оградата, и също толкова ефективен.

Зад волана не седеше заблуденият герой, а госпожа Сигсби.

Микробусът спря, после потегли назад.

— Съжалявам, Джулия, нищо не мога да направя — каза той и вдигна ръка.

От административната сграда и откъм дърветата загърмяха изстрели. В другия край на Предната половина Гладис Хиксън махна капаците на две големи кофи с белина, разположени под климатиците, които отопляваха и охлаждаха Задната половина и тунела, задържа дъх, изсипа шишетата с препарат за тоалетни в кофите с белина, разбърка ги бързо с дръжката на една метла, покри кофите с брезент и хукна към Източното крило на Предната половина. Очите й пареха. Докато тичаше по покрива, осъзна, че той се движи под краката й.