Стивън Кинг
Институтът (40)

3.

Отново кошмари.

Люк се събуди рязко от сън, в който обезглавено черно куче го гонеше по Уилдърсмут Драйв. За един-единствен прекрасен миг си помисли, че всичко е било сън и отново се намира в истинската си стая. Тогава обаче погледна към пижамата, която не беше неговата, и към стената, където трябваше да има прозорец. Отиде до тоалетната и след това, тъй като се разсъни, включи лаптопа. Помисли си, че му трябва нов жетон, за да го отключи, но се оказа, че не е нужно. Може би системата работеше на двайсет и четири часов цикъл или — ако имаше късмет — четирийсет и осем часов. Според лентата в горния край на екрана беше три и петнайсет през нощта. Значи имаше още много време до зазоряване, но така му се падаше, задето бе дремнал следобед, а после беше заспал толкова рано вечерта.

Понечи да влезе в YouTube и да погледа класически анимационни филмчета като Попай например, които винаги караха него и Ролф да се превиват от смях и да крещят: „Къде ми е спанакът?“ и „Ък-ък-ък!“. Но му хрумна, че така само ще му домъчнее още повече за къщи. Какво му оставаше тогава? Да се върне в леглото и да лежи буден до сутринта? Да обикаля по пустите коридори? Да отиде на площадката? Можеше да излезе навън, Калиша беше казала, че площадката винаги е отключена, но щеше да е прекалено зловещо.

— Тогава защо не помислиш, тъпако?

Каза го съвсем тихичко, но въпреки това подскочи при звука на собствения си глас, дори вдигна ръка към устата си. Стана и започна да обикаля стаята, босите му крака шляпаха по пода, а крачолите на пижамата шумоляха. Това беше добър въпрос. Защо не беше помислил? Нали в това го биваше? Лукас Елис, умното хлапе. Малкият гений. Обича Попай Моряка, „Кол ъф Дюти“ и да играе баскетбол в задния двор, но също така владее прилично френски, макар още да са му нужни субтитри, за да гледа френски филми по Нетфликс, защото актьорите говорят твърде бързо и използват много идиоми. Boire comme un trou например. Защо да пиеш като дупка, когато да пиеш като риба звучи къде-къде по-логично? Може да изпише цяла дъска с математически уравнения, може да изброи всички елементи от периодичната таблица, може да изреди всички вицепрезиденти, като се почне от вицепрезидента на Джордж Вашингтон, може да даде разумно обяснение защо движението със скоростта на светлината никога няма да бъде постигнато, освен във филмите.

Тогава защо е седнал тук да се самосъжалява?

„Какво друго мога да направя?“

Зададе си този въпрос наистина, а не просто като израз на отчаяние. Бягството вероятно беше невъзможно, но можеше ли да научи нещо?

Потърси уебсайта на „Ню Йорк Таймс“, но се включи HAL 9000; на децата в Института не им се полагаха новини. Въпросът беше дали може да заобиколи по някакъв начин забраната. Имаше ли задна вратичка? Може би.

„Да видим — помисли си той. — Да видим какво ще стане.“ Отвори браузъра и написа: #!cloakofGriffin!#.

Грифин беше невидимият човек на Хърбърт Уелс и този уебсайт, за който Люк беше научил преди година, представляваше средство за заобикаляне на родителския контрол — не точно тъмната мрежа, но доста сходен. Използваше го не за да отваря порно сайтове на компютрите в „Бродерик“ (макар че двамата с Ролф бяха правили и това един-два пъти), нито да гледа обезглавявания, извършвани от ИДИЛ, а просто защото концепцията му харесваше и искаше да я проучи. Вкъщи и в училище се беше получило, но дали щеше да проработи и тук? Имаше само един начин да разбере, затова натисна бутона Return.

Безжичната мрежа на Института цикли известно време — интернетът беше бавен — и тъкмо когато Люк си помисли, че няма да стане, Грифин зареди. В горния край на сайта имаше изображение на невидимия човек на Уелс с глава, увита с бинтове и готини тъмни очила, скрили очите му. Отдолу беше изписан въпрос, който играеше и ролята на покана: ОТ КОЙ ЕЗИК ИСКАТЕ ПРЕВОД? Списъкът беше дълъг, от авестийски до японски. Хубавото на този сайт беше, че няма значение кой език ще избереш; важното беше какво се записва в историята на търсенията. Едно време и Гугъл разполагаше с тайна вратичка за заобикаляне на родителския контрол, но мъдреците от Маунтин Вю го бяха отстранили. Затова Люк прибягваше до „Плащът на Грифин“.

Избра напосоки немски и излезе поле, в което да въведе парола. Позовавайки се на необикновената си памет, както понякога я наричаше баща му, той написа #x49ger194GbL4. Компютърът помисли известно време, след което съобщи: ПАРОЛАТА Е ПРИЕТА.

Въведе в търсачката „Ню Йорк Таймс“ и натисна бутона. Този път компютърът мисли още по-дълго, но накрая сайтът на вестника се отвори. Появи се днешният брой, на английски, но от този момент нататък историята на търсенията в компютъра щеше да запише само поредица думи на немски и техния превод на английски. Победата, която бе извоювал, изглеждаше малка, но можеше да се окаже и голяма. За момента това не го интересуваше. Победа беше и това го удовлетвори.

Колко ли бързо похитителите му щяха да разберат какви ги върши? Прикриването на историята в компютъра би било безсмислено, ако следяха екрана му в реално време. Щяха да видят вестника и да му спрат достъпа. Нищо че водещото заглавие беше за Тръмп и Северна Корея; каза си да провери „Стар Трибюн“ преди евентуално да го хванат, за да види дали пише нещо за родителите му. Но преди да успее, в коридора се разнесоха викове.

— Помощ! Помощ! Помощ! Моля, помогнете ми! ИЗГУБИХ СЕ!