Стивън Кинг
Институтът (86)

20.

Люк поигра на „Слап Даш“ и „100 Топки“ на компютъра, после си изми зъбите, съблече се по боксерки и си легна. Угаси лампата и бръкна под дюшека. Щеше да се пореже на ножа, който Морийн му беше оставила (за разлика от пластмасовите, които даваха в столовата, на пипане този нож беше малък, но с истинско метално острие), ако не го беше увила в кърпа. Във вързопчето имаше и още нещо, което Люк разпозна само с едно докосване. Използвал беше предостатъчно такива преди да дойде тук. Флаш памет. Протегна се в тъмното и пъхна ножа и флашката в джоба на джинсите си.

После започна чакането. Известно време деца тичаха по коридора, може би играеха на гоненица или просто лудуваха. Това се случваше всяка вечер, откакто започнаха да пристигат повече нови попълнения. Чуваха се викове и смях, последвани от силно шъткане, следвано от нови пристъпи на смях. Изпускаха парата. Отърсваха се от страха. Един от най-гръмогласните тази вечер беше Стиви Уипъл и Люк предположи, че е пил вино или алкохолна лимонада. Тук нямаше строги възрастни, които да им се карат да пазят тишина: ръководството на Института не си правеше труда да съблюдава правилата за пазене на тишина или вечерния час.

Най-накрая тази част на жилищното крило утихна. Сега Люк чуваше само туптенето на собственото си сърце и препускането на мислите си, докато преговаряше плана на Морийн за последен път.

„Щом излезеш, заставаш с гръб към батута — напомни си той. — Използваш ножа, ако се наложи. После се завърташ малко вдясно.“

Ако успееше да излезе.

С облекчение установи, че е осемдесет процента твърдо решен и само двайсет процента уплашен. Дори този слаб страх беше необясним, но той предполагаше, че е естествено да го изпитва. Онова, което му вдъхваше решителност — онова, в което беше абсолютно убеден — бе съвсем простичко и ясно: това беше шансът му, единственият, който щеше да получи, и възнамеряваше да се възползва максимално от него.

Когато коридорът навън остана тих около половин час, по негова преценка, Люк стана от леглото и взе оставената върху телевизора пластмасова кофичка за лед. Измислил беше история за наблюдаващите — ако изобщо някой гледаше мониторите толкова късно, а не седеше в стаята за наблюдение на някое от долните нива, за да реди пасианс.

Историята беше за момче, което си ляга рано и се буди по някаква причина, може би му се пишка, може би защото е сънувало кошмар. Въпросното момче е сънено, затова излиза в коридора по гащи. Камерите в прашните стъклени топки го наблюдават, докато отива до машината за лед, за да напълни кофичката си. А когато се връща не само с нея, но и с лопатката за загребване на леда, ще предположат, че момчето е прекалено заспало, за да осъзнае, че още я държи в ръка. На сутринта ще я види оставена на бюрото си или на мивката в банята и ще се зачуди как се е озовала там.

След като се върна в стаята, Люк сипа малко лед в чаша, напълни я от чешмата в банята и я изпи до половината. Вкусна беше. Устата и гърлото му бяха пресъхнали. Остави лопатката върху казанчето на тоалетната и се върна в леглото. Въртеше се неспокойно. Мърмореше си. Може би на нашия герой му липсваше дребното приятелче. Може би затова не успяваше да заспи. А може би никой не го наблюдаваше и подслушваше, но бе възможно някой да седи пред екрана, затова трябваше да поддържа илюзията.

Накрая отново светна лампата и се облече. Влезе в банята, където нямаше камери (вероятно нямаше камери), пъхна лопатката в панталона си и спусна отгоре тениската си с логото на бейзболния отбор на Минесота. Ако все пак в банята имаше камери и някой ги следеше в момента, значи вече беше разкрит. Нищо не можеше да направи по този въпрос, освен да продължи към следващата част от историята.

Излезе от стаята и тръгна по коридора към салона. Стиви Уипъл и едно от новите деца лежаха там на пода, дълбоко заспали. Няколко шишенца от алкохолни коктейли „Файърбол“, до едно празни, се търкаляха около тях. Тези малки шишенца струваха много жетони. Стиви и новият му приятел щяха да се събудят с махмурлук и празни джобове.

Люк прекрачи Стиви и отиде в столовата. Тъй като светеха само флуоресцентните лампички на витрината за салати, помещението беше мрачно и малко злокобно. Той си взе ябълка от винаги пълната купа с плодове и отхапа от нея на връщане към салона с надеждата, че никой не гледа, с надеждата, че ако все пак го гледат, ще разберат пантомимата, която разиграва, и ще й се вържат. Момчето се събуди. Момчето си взе лед от машината и изпи чаша вкусна студена вода, но това го разбуди още повече и то отиде в столовата да хапне нещо. Тогава момчето си казва: „Защо да не изляза на площадката и да подишам чист въздух?“. Нямаше да е първият, излязъл да се разходи навън. Калиша беше споменала, че двете с Айрис излизали нощем няколко пъти, за да гледат звездите — те бяха изключително ярки тук, тъй като нямаше градско осветление, което да ги затуля. Също така беше казала и че понякога хлапетата излизали на площадката, за да се целуват. Люк се надяваше тази вечер да няма звездобройци и влюбени двойки.

Навън беше пусто, а заради новолунието площадката тънеше в тъмнина и различните съоръжения представляваха само ъгловати силуети. Без другарче за компания малките деца обикновено се страхуваха от тъмното. И по-големите също, само че повечето от тях отказваха да си признаят.

Люк започна да се разхожда по площадката и зачака някой от по-малко познатите му нощни възпитатели да се появи и да го попита какво прави тук с лопатка за лед, скрита под тениската. Нали не обмисля бягство? Защото това би било невероятно щура идея!

— Щура идея — промърмори Люк и седна на земята с гръб към оградата. — Такъв съм си аз, щурак.

Изчака да види дали някой все пак ще дойде. Никой не се появи. Чуваше се само цвърченето на щурците и бухането на бухал. Имаше камера, но наблюдаваше ли я изобщо някой? Институтът се охраняваше, Люк знаеше това много добре, но охраната беше немарлива. И това знаеше. Колко точно немарлива, щеше да разбере сега.

Вдигна тениската си и извади лопатката. В представите си за тази част от плана се виждаше как дълбае зад гърба си с дясната ръка и я прехвърля в лявата, когато се умори. На практика обаче се оказа, че стратегията не е много подходяща. Често остъргваше с лопатката долния край на мрежата и вдигаше шум, който се чуваше много силно в тишината, и не виждаше дали отбелязва напредък.

„Това е лудост“, помисли си.

Пропъди тревогите за камерата, клекна и започна да копае под оградата, като хвърляше пръст наляво и надясно. Времето сякаш забави ход. Усещаше как минават часове. Започваше ли някой в стаята за наблюдение, която не беше виждал (но си представяше ясно) да се чуди защо страдащото от безсъние хлапе не се е върнало от площадката? Дали дежурният щеше да изпрати някой да провери? Ами ако тази камера има режим за нощно виждане? Какво ще правиш тогава, Люки?

Продължи да копае. Усещаше как от потта лицето му се омазнява, а насекомите от нощната смяна започваха да го нападат. Продължи да копае. Надушваше мириса, носещ се от подмишниците му. Сърцето му препускаше. Усети, че някой стои зад него, но когато погледна през рамо, видя само таблото на баскетболния кош да се откроява на фона на звездното небе.

Вече беше прокопал ров под долния край на оградата. Плитък, но той бе пристигнал в Института кльощав, а оттогава беше отслабнал още повече. Може би…

Но когато легна и опита да се промуши отдолу, оградата го спря. Не беше дори близо до целта.

„Прибирай се. Прибирай се и си лягай преди да те видят и да ти направят нещо ужасяващо, защото си се опитал да избягаш.“

Но това не беше възможен вариант, а просто страх. Бездруго щяха да му направят нещо ужасяващо: филмите, главоболието, Светлините на Щази… и накрая бръмченето.

Отново се захвана да копае, вече задъхан, напред и назад, наляво и надясно. Разстоянието между долния край на мрежата и земята бавно се увеличаваше. Толкова глупаво от тяхна страна да не асфалтират от двете страни на оградата. Толкова глупаво да не пуснат ток по мрежата, дори слаб. Но не го бяха направили и сега той се възползваше от това.

Отново легна и опита да се провре, но долният край на оградата отново го спря. Ала беше близо. Надигна се на колене и продължи да копае, по-бързо. Чу се изхрущяване, когато дръжката на лопатката не издържа повече и се счупи. Люк захвърли дръжката настрани и продължи да дълбае, а острието се забиваше в дланите му. Когато спря за момент, за да ги погледне, видя, че кървят.

„Този път трябва да е достатъчно голяма. Трябва.“

Все още обаче не можеше… да се промуши… напълно.

И пак се зае за работа. Кръв се стичаше по пръстите му, косата му беше прилепнала от пот за челото, около ушите му бръмчаха комари. Остави лопатката, легна и отново опита да се провре под оградата. Стърчащите зъбци на мрежата закачиха тениската му и я засукаха настрани, после пронизаха кожата му и одраха до кръв лопатките му. Но той продължи напред.

По средата се заклещи. Взря се в чакъла и видя как прахта се завихря на малки облачета под ноздрите му, докато дишаше тежко. Трябваше да се върне назад и да продължи да копае — може би още съвсем малко. Само че когато опита да се върне назад към площадката установи, че не може да се измъкне и в тази посока. Сега беше заклещен и щяха да го хванат. Щеше още да е тук, заклещен под шибаната ограда като заек в капан, когато слънцето изгрееше.

Точките започнаха да се връщат, червени, зелени и лилави, извираха от дъното на дупката, което беше само на 3–4 сантиметра от очите му. Спуснаха се към него, разделиха се, отново се събраха, въртяха се и пулсираха. Клаустрофобия скова сърцето му и стисна главата му. Дланите му тръпнеха от болка.

Люк протегна ръка, зарови пръсти в земята и дръпна с всички сили. За миг точките изпълниха не само полезрението му, но и целия му мозък; изгуби се сред светлината им. Тогава долният край на мрежата като че ли се надигна малко. Може и да беше плод на въображението му, но не мислеше, че е това. Чу как оградата изскърцва.

„Може би благодарение на инжекциите и резервоара сега съм ТК позитивен — помисли си. — Също като Джордж.“

Реши, че няма значение. Сега беше важно само отново да се размърда.

Точките се стопиха. Дори долният край на мрежата наистина да се беше повдигнал, сега отново се беше спуснал. Металните върхове одраха не само лопатките му, но и бедрата и дупето. Имаше един момент на агония, в който той отново спря, оградата, вкопчена алчно в него, не искаше да го пусне, но когато обърна глава и положи буза върху осеяната с камъчета земя, видя храст. Може би щеше да успее да го достигне. Протегна ръка, не го достигна, напъна се още малко и го сграбчи. Задърпа. Храстът започна да излиза от пръстта, но преди да успее да се изскубне напълно, Люк отново се задвижи, като се отбутваше с крака и бедра. Едно стърчащо връхче на мрежата го целуна за довиждане, като остави пареща следа върху прасеца му, и тогава, най-накрая, той успя да се измъкне от другата страна на оградата.

Намираше се навън.

Обърна се трескаво назад, убеден, че лампите ще светнат — не само в салона, но и в коридорите и в столовата — и на светлината от тях ще види тичащи силуети: възпитатели с извадени електрошокови палки, настроени на максимална степен.

Не се появи никой.

Изправи се и хукна да бяга слепешката, жизненоважната следваща стъпка — ориентацията — забравена в паниката. Сигурно щеше да бяга през гората и бързо да се изгуби, ако не беше изпепеляващата болка в лявата пета, която го прониза, когато стъпи върху остър камък и осъзна, че е изгубил едната си гуменка при последния отчаян напън.

Върна се при оградата, наведе се, взе гуменката и я обу. Гърбът и дупето му само смъдяха, но последната рана на прасеца беше по-дълбока и пареше като нажежен реотан. Разтуптяното му сърце се успокои и той отново можеше да размишлява ясно. „Щом излезеш навън, застани успоредно на батута — беше му предал Ейвъри втората от стъпките на Морийн. — Обърни се с гръб към него, след това направи една средно голяма крачка надясно. В тази посока трябва да поемеш. Имаш да изминеш само около километър и половина и не е задължително да се движиш в абсолютно права линия, целта ти е доста голяма и трудно ще я пропуснеш, но все пак се постарай да държиш курс направо.“ По-късно през онази нощ в леглото Ейвъри му беше казал, че може да използва звездите за ориентир, макар той самият да не разбирал много от това.

Добре тогава. Време беше да тръгва. Но първо трябваше да направи още нещо.

Попипа дясното си ухо и усети малкия пръстен в месестата плът. Помнеше, че някое от момичетата — може би Айрис, може би Хелън — беше казало, че поставянето на импланта не боляло, защото ушите й вече били пробити. Само дето обиците се крепяха с винтчета, Люк беше виждал как майка му сваля своите. А това пръстенче беше фиксирано на място.

„Моля те, Господи, дано не се налага да използвам ножа.“

Подпъхна нокти под горния извит ръб на проследяващото устройство и дръпна. Ухото му се опъна и го заболя доста силно, но устройството не помръдна. Той го пусна, пое си два пъти дъх (спомените за водния резервоар се върнаха) и дръпна отново. По-рязко. Болката беше по-силна този път, но пръстенчето си стоеше на място, а времето минаваше. Западното крило на общежитието, странно на вид от този необичаен ъгъл, все още беше тъмно и тихо, но докога?

Понечи да дръпне отново, но така само щеше да отложи неизбежното. Морийн го беше предвидила: затова му беше оставила ножа. Люк го извади от джоба си (като внимаваше да не изтърси флаш паметта) и го вдигна пред очите си на оскъдната звездна светлина. Потърси опипом върха на острието с палец, после кръстоса лява ръка пред тялото си, хвана ухото и го опъна, колкото можеше, което не беше много.

Поколеба се, даде си миг да осмисли факта, че се намира на свобода от другата страна на оградата. Бухалът се обади отново. Люк видя светулки да пронизват тъмата и дори в този напрегнат момент осъзна, че са красиви.

„Действай бързо — каза си. — Представи си, че режеш пържола. И недей да пищиш, колкото и силно да те заболи. Не бива да викаш.“

Притисна върха на ножа високо от външната страна на месестата плът, насочен надолу, и стоя така няколко секунди, които му се сториха цяла вечност. Тогава свали ножа.

Не мога.

Трябва.

Не мога.

О, боже, трябва да го направя.

Опря отново върха на ножа в крехката незащитена плът и веднага натисна надолу, преди да има време за каквото и да било, освен да се помоли ножът да е достатъчно остър, за да свърши работа с едно замахване.

Ножът наистина се оказа остър, но силата на Люк не му стигна в последния момент и вместо да бъде отрязана напълно, месестата долна част на ухото остана да виси на една тънка кожичка. В първия миг не почувства болка, само топлата кръв стичаща се по врата му. А после болката връхлетя. Сякаш оса, голяма колко бирена бутилка, го беше ужилила и бе вкарала отровата си. Люк си пое въздух с дълго хрипливо съскане, стисна висящото парче плът и го откъсна като кожата от пилешко бутче. Наведе се, макар да знаеше, че е успял да махне проклетото проследяващо устройство, но искаше да го види. Трябваше да е напълно сигурен. Махнал го беше.

Застана успоредно на батута. Обърна се с гръб към него, след това направи една крачка — надяваше се да е средно голяма — надясно. Пред него се издигаше тъмната гора, простираща се на бог знае колко километра. Погледна нагоре и видя Голямата мечка да сочи с един от ъглите си право напред. „Поеми след нея — каза си. — Съвсем простичко е.“ Нямаше да върви чак до сутринта, Морийн беше казала на Ейвъри, че трябва да измине само около километър и половина, след което да премине към третата стъпка. „Не обръщай внимание на болката в гърба, на по-силната болка в прасеца, на най-силната болка в отрязаното ти като на Ван Гог ухо. Не обръщай внимание на треперенето в ръцете и краката. Тръгвай. Но първо…“

Замахна със стисната си в юмрук дясна ръка и метна парченцето плът, в което беше имплантирано проследяващото устройство, през оградата. Чу (или си въобрази, че чу) тихото изтракване, с което падна на асфалта около мизерното баскетболно игрище на площадката. Нека го намерят там.

После пое напред с очи, вдигнати към небето и вперени в една-единствена звезда.