Стивън Кинг
Институтът (63)

26.

Децата били навън на площадката — всички с изключение на Люк, който по същото време беше лежал в безсъзнание на ниво E, та доктор Ричардсън да дялка проби от тялото му. Двама мъже излезли от салона. Били с червени униформи, вместо с розовите и сините униформи на персонала в Предната половина, а на ризите им нямало табелки с имена. Тримата, които бяха тук от най-дълго време — Калиша, Ники и Джордж — знаели какво означава това.

— Убедена бях, че са дошли за мен — обясни Калиша на Люк. — Аз съм тук най-отдавна и не са ми правили тестове поне от десет дни, въпреки че се излекувах от шарката. Дори кръв не са ми взимали, а ги знаеш колко обичат да ни точат кръв проклетите вампири. Само че бяха дошли за Ники. За Ники!

Сподавеният плач, когато изрече името му, натъжи Люк, защото той много си падаше по Калиша, но не го изненада. Хелън се обръщаше към него като стрелка на компас, сочеща на север, всеки път щом Ники се появеше в полезрението й; Айрис беше правила същото; дори близначките го гледаха с отворени усти и блеснали очи, когато минаваше покрай тях. Но Калиша беше прекарала най-много време с него, те бяха ветераните в Института, при това на една и съща възраст. Пасваха си като двойка.

— Той се съпротивлява. Съпротивлява се ожесточено. — Калиша се надигна толкова рязко, че за малко да изблъска Люк от леглото. Оголила беше зъби и стискаше юмруци над напъпилите си гърди. — Трябваше и аз да им се противопоставя. Всички трябваше да се борим!

— Но се е случило прекалено бързо, нали?

— Ники удари един от тях в гръкляна, а другият му пусна ток с шоковата палка в бедрото. Явно кракът му изтръпна, но Ники се хвана за едно от въжетата на катерушката, за да не падне, и го изрита със здравия си крак, преди копелето да успее да му пусне ток отново.

— Избил е палката от ръката му — каза Люк. Виждаше го, но не биваше да го изрича на глас, понеже така подсказваше нещо, което не искаше тя да знае, но Калиша като че ли не забеляза.

— Точно така. После обаче другият, онзи, когото Ники фрасна в гърлото, го удари с палката в кръста и проклетата пръчка сигурно е била усилена докрай, защото чух пращенето, макар да се намирах чак на игрището за шафълборд. Ники се просна на земята, а онези двамата се наведоха и започнаха да го налагат с палките. Ники подскачаше, макар че лежеше на земята в безсъзнание, подскачаше, и Хелън изтича при тях и закрещя: „Ще го убиете, ще го убиете!“. Единият я ритна в бедрото и извика: „Хай“ като някакъв любител каратист, и се разсмя, а Хелън се свлече и се разплака. Вдигнаха Ники и го отнесоха. Но преди да го вкарат през вратата към салона…

Калиша млъкна. Люк я изчака да продължи. Знаеше какво следва, това беше едно от новите му предчувствия, които не бяха просто предчувствия, но я остави тя да го каже. Защото Калиша не биваше да знае в какво се е превърнал, никой не биваше да знае.

— Ники се свести малко — продължи Калиша. По бузите й се стичаха сълзи. — Колкото да ни види. Усмихна се и ни помаха. Помаха ни. Толкова смел беше.

— Да — промълви Люк и отбеляза наум, че тя каза беше, а не е. Помисли си: „Никога повече няма да го видим“.

Калиша го хвана за врата и притегли лицето му към своето толкова неочаквано и толкова рязко, че удариха чела.

— Не говори така!

— Съжалявам — каза Люк и се запита какво ли още е видяла в ума му. Надяваше се да не е много. Надяваше се да е прекалено разстроена, че червените униформи са отвели Ники в Задната половина. Следващите й думи значително го успокоиха.

— Взели са ти проби, нали? Бинтован си.

— Да.

— Онази чернокосата кучка? Ричардсън. Колко на брой?

— Три. Една от крака, една от корема и една между ребрата. Там ме боли най-силно.

Калиша кимна.

— На мен ми взеха проба от гърдата като биопсия. Ужасно болеше. Ами ако не взимат нищо, а слагат нещо в нас? Казват, че взимат проби, но по принцип лъжат за всичко!

— Мислиш, че ни слагат още проследяващи устройства? Че защо, след като вече имаме по едно? — Той полипа ухото си. Вече не го болеше; сега металното пръстенче беше просто част от него.

— Не знам — отвърна Калиша сломено.

Люк бръкна в джоба си и извади шишенцето с хапчетата.

— Дадоха ми тези. Защо не изпиеш едно? Мисля, че ще те успокои и ще ти помогне да заспиш.

— Оксиконтин?

Люк кимна.

Калиша протегна ръка към шишенцето, но след миг я отдръпна.

— Работата е там, че не искам едно, не искам и две. Искам да ги изпия всичките. Но мисля, че е нужно да почувствам истински тези емоции. Мисля, че така е правилно да постъпя, не си ли съгласен?

— Не знам — отговори искрено Люк. Това беше сложен въпрос и колкото и да беше умен, все пак беше едва на дванайсет години.

— Тръгвай си, Люк. Сега имам нужда да тъжа насаме.

— Добре.

— Утре ще съм по-добре. А ако аз съм следващата, която отведат…

— Няма да си ти. — Знаеше, че е глупаво да говори така, че е пълна идиотщина. Време й беше. Даже крайно време.

— Ако все пак ме отведат, грижи се за Ейвъри. Той има нужда от приятел. — Калиша го прикова с поглед. — Ти също.

— Добре.

Тя опита да се усмихне.

— Истинско съкровище си. Ела тук. — Люк се наведе към нея и тя го целуна първо по бузата, след това в ъгълчето на устата. Устните й бяха солени. Люк нямаше нищо против.

Когато отвори вратата да излезе, Калиша каза:

— Трябваше да отведат мен. Или Джордж. Не Ники. Той единствен никога не се поддаваше на глупостите им. Не се предаде. — Тя повиши тон. — Слушате ли? Дано слушате, защото ви мразя и искам да го знаете! МРАЗЯ ВИ!

След това се отпусна отново на леглото и се разрида. Люк си помисли дали да не се върне при нея, но не го направи. Успокоил я беше, доколкото бе могъл, а него самия също го болеше, не само за Ники, но и на местата, на които доктор Ричардсън го беше надупчила. Нямаше значение дали чернокосата жена беше взела проби от тъканите, или беше сложила нещо в тялото му (нямаше никаква логика да е поставила още проследяващи устройства, но може да му беше вкарала някакъв експериментален ензим или ваксина), защото всичките им тестове и инжекции изглеждаха безсмислени. Отново се сети за концентрационните лагери и за ужасяващите нелепи експерименти, които бяха провеждали там. Да замразяват хората, да ги горят, да ги заразяват с болести.

Прибра се в стаята си и се замисли дали да не изпие една-две таблетки оксиконтин, но се отказа.

Помисли си дали да не отвори „Стар Трибюн“ през Господин Грифин, но и от това се отказа.

Замисли се за Ники, любимеца на момичетата. Ники, който първо постави Хари Крос на мястото му, а след това се сприятели с него, което бе много по-смела постъпка, отколкото да го набие. Ники, който се съпротивляваше на тестовете и беше оказал съпротива срещу мъжете от Задната половина, дошли да го отведат. Ники, който никога не се предаваше.