Стивън Кинг
Институтът (80)

14.

Докато Хендрикс и Зик обсъждаха бъдещето му, Люк вървеше към столовата за обяд. Освен че го беше измъчил, резервоарът му беше отворил и зверски апетит. Когато Стиви Уипъл го попита къде е бил и какво му е, Люк само поклати глава. Не му се говореше за резервоара. Нито сега, нито когато и да било. Предполагаше, че е същото като да си на война. Мобилизират те, отиваш, но не искаш да говориш за онова, което си видял, и за онова, което ти се е случило на фронта.

С корем, пълен с онова, което в столовата минаваше за фетучини ал фредо, Люк подремна и когато се събуди, се чувстваше малко по-добре. Отиде да търси Морийн и я зърна в до неотдавна пустеещото Източно крило. Изглежда, Институтът се готвеше да приеме нови гости. Отиде при нея и я попита дали има нужда от помощ.

— Защото бих се радвал да изкарам няколко жетона.

— Не, няма нужда. — На Люк му се стори, че Морийн се състарява сякаш с часове. Лицето й беше мъртвешки бледо. Зачуди се кога ли някой ще забележи състоянието й и ще я освободи от работа. Не му се мислеше какво ще се случи с нея, ако това стане. Имаше ли пенсионна програма за камериерки, които също така бяха доноснички в Института? Съмняваше се.

Кошът й беше наполовина пълен с чисти чаршафи и Люк пусна вътре бележка. Написал я бе върху лист от кочан с формуляри, който бе задигнал от нишата в стая C-4 заедно с евтина химикалка, която беше скрил под дюшека си. Върху химикалката имаше надпис: НЕДВИЖИМИ ИМОТИ ДЕНИСЪН РИВЪР БЕНД. Морийн видя сгънатата бележка, скри я с една калъфка за възглавница и му кимна едва забележимо. Люк продължи да се шляе.

Вечерта в леглото шепна в ухото на Ейвъри дълго преди да остави хлапето да заспи. Каза му, че има два варианта. Стори му се, че Ейвстър разбра. Или май по-скоро се надяваше да го е разбрал.

Стоя буден дълго, заслушан в тихото похъркване на Ейвъри, и размишляваше за бягството. Идеята изглеждаше едновременно абсурдна и напълно постижима. Мислеше за камерите с прашни стъкла и за многобройните случаи, в които го бяха оставяли сам да се скита и да слухти. За фалшивите мъртви зони, в които уж подслушвателната апаратура не работеше, добре известни на Сигсби и слугите й, както и за истинската мъртва зона, за която не знаеха (поне така се надяваше). В крайна сметка уравнението беше съвсем просто. Трябваше да опита. В противен случай го чакаха Светлините на Щази, филмите, главоболието, бенгалският огън, който служеше за спусък. И накрая — бръмченето.

„Щом приключат с тестовете, ще имаш може би най-много 3 дни.“