Стивън Кинг
Институтът (173)

17.

Люк каза:

— Те са негови приятели, но той не може да тръгне с тях.

— Кой с кого не може да тръгне? — попита Тим. — За какво говориш?

— За Ейвъри. Той трябва да остане. Той трябва да се обади по големия телефон.

— Не разбирам, Люк.

— Искам те да избягат, но искам и той да избяга! — извика Люк. — Искам всички да избягат! Не е честно!

— Полудял е — обади се госпожа Сигсби. — Несъмнено виждаш, че…

— Млъквай! — сряза я Тим. — Предупреждавам те за последно.

Тя го погледна, видя изражението му и млъкна.

Тим превали бавно едно възвишение и спря микробуса. Напред пътят се разширяваше. Виждаше светлини през дърветата и тъмния силует на голяма сграда.

— Мисля, че стигнахме — каза той. — Люк, не знам какво става с приятелите ти, но в момента нищо не можем да направим по въпроса. Трябва да се овладееш. Ще успееш ли?

— Да. — Гласът му прозвуча задавено. Той се покашля и опита отново. — Да. Добре.

Тим слезе, заобиколи от другата страна на микробуса и отвори предната врата.

— Сега какво? — попита госпожа Сигсби сприхаво и нетърпеливо, но дори на слабата светлина Тим видя, че е уплашена. И с пълно право.

— Слизай. Ти ще караш нататък. Аз ще седя отзад при Люк и ако се опиташ да хитруваш, като например да се блъснеш в някое дърво преди да стигнем до онези светлини, ще те прострелям през седалката право в гръбнака.

— Не. Не!

— Да. Ако Люк е прав за онова, което причинявате на тези деца, значи си натрупала голяма сметка. И сега ще трябва да си платиш вересиите. Слизай, качвай се зад волана и потегляй. Бавно. С петнайсет километра в час. — Той замълча за миг. — И си обърни шапката с козирката назад.