Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Institute, 2019 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Катя Перчинкова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Стивън Кинг
Заглавие: Институтът
Преводач: Катя Перчинкова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 02.12.2019
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-964-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11763
История
- —Добавяне
3.
Прибавил надницата от завода за рециклиране към обезщетението от авиокомпанията, Тим стоеше на отбивката за Брънзуик на магистрала I-95-Север и се чувстваше доста заможен за бродяга. Чака повече от час на слънцето и вече си мислеше да се откаже и да се върне в „Дени“ за освежаваща чаша сладък студен чай, когато едно волво спря пред него. В задната част на комбито имаше натрупани кашони. Възрастната жена зад волана отвори прозореца откъм Тим и се взря в него през дебелите си очила.
— Макар да не сте едър, изглеждате доста мускулест — каза тя. — Нали не сте изнасилвач или психопат?
— Не, госпожо — отговори Тим и си помисли: „Нима бих отговорил по друг начин?“.
— Естествено, че така ще кажете. Към Южна Каролина ли пътувате? Като гледам този сак, на дълъг път сте поели.
Една кола заобиколи рязко волвото и отпраши нагоре по рампата с надут клаксон. Старицата не й обърна внимание и продължи да се взира спокойно в Тим.
— Да, госпожо. Тръгнал съм към Ню Йорк.
— Мога да ви закарам до Южна Каролина — не много навътре в онзи щат на невежи, но все пак донякъде — ако и вие ми помогнете малко в замяна. Едната ръка мие другата, ако ме разбирате.
— Вие ще ме почешете по гърба, а аз ще почеша вашия — отвърна Тим с усмивка.
— Никой никого няма да чеше, но можете да се качите.
Тим се качи в колата. Жената се казваше Марджъри Келърман и беше директорка на библиотеката в Брънзуик. Освен това членуваше в някаква организация на име Югоизточна библиотекарска асоциация, която по думите й останала без пари, защото:
— Тръмп и шайката му спряха финансирането. Разбират от култура колкото свиня от кладенчова вода.
След стотина километра в посока север, още в границите на щата Джорджия, тя спря пред схлупена малка библиотека в градче на име Пулър. Тим свали кашоните с книги и ги занесе вътре. Изнесе други десетина кашона и ги натовари във волвото. Марджъри Келърман му обясни, че те са предназначени за Градската библиотека в Йемаси на още седемдесет километра на север в Южна Каролина. Но малко след като подминаха Хардивил се наложи да спрат. Коли и камиони се бяха струпали и в двете ленти, а други бързо образуваха опашка зад тях.
— Ох, колко ги мразя тези задръствания — каза Марджъри, — но в Южна Каролина стават непрекъснато, защото са твърде стиснати и не разширяват магистралата. Някъде напред е станала катастрофа и само с двете ленти няма минаване. Ще вися тук часове. Господин Джеймисън, освободен сте от по-нататъшните си задължения. На ваше място бих слязла от автомобила, бих отишла до изхода за Хардивил и бих опитала късмета си на магистрала 17.
— А как ще се справите с всички тези кашони?
— О, ще намеря друг здрав мъжага да ми помогне с разтоварването — усмихна му се тя. — Да ви призная, когато ви видях да стоите край пътя в този пек, реших да поживея опасно.
— Сигурна ли сте? — Задръстването го караше да изпитва клаустрофобия. Точно както се бе почувствал като хванат в капан в самолета. — В противен случай ще остана. Не е като да бързам за някъде.
— Сигурна съм — отвърна тя. — Приятно ми беше да се запознаем, господин Джеймисън.
— И на мен, госпожо Келърман.
— Нуждаете ли се от финансова помощ? Мога да ви дам десет долара.
Тим се трогна и се изненада — не за първи път — от искрената добрина и щедрост на обикновените хора, особено онези, които не разполагаха с много. Америка все още беше добро място, колкото и някои хора (включително самият той от време на време) да не бяха съгласни с това.
— Не, няма нужда. Благодаря ви все пак.
Стисна й ръка, слезе от колата и се върна в аварийната лента до изхода за Хардивил. След като не успя да спре веднага кола на магистрала 17, измина пеша трите километра до мястото, където магистралата преминаваше в щатско шосе 92. Там видя табела, указваща посоката към град Дюпрей. Вече беше късен следобед и той реши, че е най-добре да намери мотел, в който да пренощува. Несъмнено щеше да е от мизерните, но другият вариант — да спи на открито и да бъде изяден жив от паяци или пък да се приюти в някой фермерски хамбар — му се нравеше още по-малко. И така, пое към Дюпрей.
Дребните случайности понякога се оказват съдбовни.