Стивън Кинг
Институтът (66)

29.

Люк не виждаше кой е, защото явно по някое време беше угасил нощната лампа, макар да не помнеше да го е правил. Чу тихи стъпки край бюрото и първата му мисъл беше, че някой от възпитателите е дошъл да му вземе лаптопа, защото са го наблюдавали през цялото време, а той е бил прекалено глупав, за да го осъзнае. Като кръгъл идиот.

Гняв изпълни тялото му като отрова. Не стана от леглото, а скочи от него с намерението да събори неканения гост. Нека го зашлеви, да го фрасне с юмрук, да му пусне ток с проклетата шокова палка. Люк поне щеше да му нанесе няколко силни удара. Натрапникът едва ли щеше да разбере истинската причина за ударите, но това нямаше значение — Люк щеше да я знае.

Само че неканеният гост не беше възрастен. Люк се сблъска с дребно телце и то се просна на пода.

— Ох, Люки, недей да ме биеш!

Ейвъри Диксън. Ейвстър.

Люк го намери опипом в тъмното и го вдигна, след което го заведе до леглото и включи лампата. Ейвъри изглеждаше уплашен до смърт.

— Господи, какво правиш тук?

— Събудих се и се уплаших. Не мога да отида при Ша, защото я отведоха. Затова дойдох тук. Може ли да остана? Моля те.

Всичко това беше вярно, но не беше цялата истина. Люк го разбра с такава яснота, в сравнение с която предишните случаи, в които „знаеше“ нещо, изглеждаха колебливи и мъгляви. Защото Ейвъри беше силен телепат, много по-силен от Калиша, а в момента момченцето… излъчваше.

— Можеш да останеш — отвърна той, но когато Ейвъри понечи да се качи на леглото, го спря. — А, не, първо отиди до тоалетната. Няма да се напикаваш в леглото ми.

Ейвъри не възрази и след малко Люк чу как струята урина шурти в тоалетната чиния. Доста дълго време. Когато Ейвъри се върна, Люк угаси лампата и момченцето се сгуши до него. Приятно беше да не е сам. Всъщност беше прекрасно.

Ейвъри прошепна в ухото му:

— Съжалявам за майка ти и татко ти, Люк.

В продължение на няколко секунди Люк не можеше да говори. Когато се овладя, отвърна шепнешком:

— Вчера на площадката за мен ли говорехте с Калиша?

— Да. Тя ми каза да дойда. Каза, че ще ти праща писма, а аз ще съм пощальонът. Можеш да кажеш на Джордж и Хелън, ако смяташ, че е безопасно.

Само че Люк нямаше да им каже, защото тук нищо не беше безопасно. Дори мисълта за безопасност. Припомни си какво беше казал, докато Калиша му разказваше как Ники се е борил с възпитателите от Задната половина: „Изрита я от ръката му“. Ставаше въпрос за електрошоковата палка. Тогава тя не го попита как е разбрал, защото почти със сигурност вече беше знаела. Защо си бе въобразил, че може да запази телепатията си в тайна от нея? От другите може би, но не и от Калиша. Нито от Ейвъри.

— Виж! — прошепна Ейвъри.

Люк не можеше да види нищо, тъй като лампата беше угасена и нямаше прозорец, през който да влиза дори слаба светлина отвън, но все пак погледна и му се стори, че вижда Калиша.

— Тя добре ли е?

— Да. Засега.

— Ники там ли е? Той добре ли е?

— Да — отговори шепнешком Ейвъри. — Айрис също. Само че тя получава силно главоболие. Както и някои от другите деца. Калиша смята, че е заради филмите. И точките.

— Какви филми?

— Не знам, Ша още не ги е гледала, но Ники ги е гледал. Както и Айрис. Калиша подозира, че има и други деца — май в задната половина на Задната половина — но там, където са те тримата в момента, има само няколко. Джими и Лен. Както и Дона.

„Аз получих компютъра на Дона — помисли си Люк. — Наследих го.“

— В началото и Боби Уошингтън бил там, но сега го няма. Айрис казала на Калиша, че го видяла.

— Тези деца не ги познавам.

— Калиша казва, че отвели Дона в Задната половина само два дни преди ти да дойдеш. Затова си получил нейния компютър.

— Побиват ме тръпки от теб — прошепна Люк.

Ейвъри, който сигурно знаеше, че хората ги побиват тръпки от него, не обърна внимание на изказването му.

— Бият им инжекции, които болят. Боцкане и точки, точки и боцкане. Ша мисли, че в Задната половина стават лоши неща. Казва, че ти може да помогнеш по някакъв начин. Казва…

Ейвъри не довърши изречението, но нямаше нужда. Люк получи кратко, но ослепително ярко изображение, несъмнено изпратено от Калиша Бенсън чрез Ейвъри Диксън: канарче в клетка. Вратичката се отвори и канарчето излетя навън.

— Тя казва, че само ти си достатъчно умен.

— Ще го направя, ако мога — каза Люк. — Какво още ти каза?

Не получи отговор на този въпрос. Ейвъри беше заспал.