Стивън Кинг
Институтът (2)

1.

Половин час след като полетът „Делта“ на Тим Джеймисън трябваше да излети по разписание от Тампа към ярките светлини и високите сгради на Ню Йорк, самолетът продължаваше да стои на изхода. Когато служител на авиокомпанията и руса жена със значка от охраната на врата влязоха в салона, сред натъпканите в икономичната класа пътници веднага се разнесе недоволно мърморене.

— Моля за внимание! — провикна се служителят на „Делта“.

— Какво ще е закъснението? — попита някой. — Не увъртайте.

— Забавянето ще е кратко и капитанът ни увери, че полетът ще пристигне горе-долу навреме. Но трябва да настаним на борда федерален служител, затова се налага някой да преотстъпи мястото си.

Разнесе се колективна въздишка и Тим видя как няколко души изваждат мобилните си телефони в случай че се стигне до разправия. В подобни ситуации и преди се бяха разразявали скандали.

— Авиокомпания „Делта“ ще ви предостави безплатен билет до Ню Йорк за следващия си полет, който излита утре в 6:45.

Отново се надигна недоволно стенание и някой заяви:

— Ще се гръмна.

Служителят продължи невъзмутимо:

— Ще ви осигурим ваучер за нощувка в хотел, както и четиристотин долара. Компенсацията е добра. Кой ще я приеме?

Нямаше желаещи. Русата жена от охраната мълчеше и оглеждаше препълнения салон с всевиждащи, но някак безжизнени очи.

— Осемстотин долара — каза служителят. — Плюс ваучера за хотел и безплатния билет.

— Този тип говори като водещ на телевизионна игра — изсумтя един мъж на редицата пред Тим.

Отново нямаше желаещи.

— Хиляда и четиристотин?

Пак никой не се обади. Тим беше заинтригуван, но не и изненадан. Не само защото полет в седем без петнайсет сутринта означаваше, че човек трябва да стане в безбожно ранен час. Повечето от другите пасажери в икономичната класа бяха семейни групи, прибиращи се от ваканция в някой от многобройните курорти на Флорида, и едри червендалести вбесени на вид мъже, които вероятно имаха в Ню Йорк бизнес на стойност много повече от хиляда и четиристотин долара.

Пътник от дъното на салона се провикна:

— Ако добавите един кабриолет „Мустанг“ и почивка за двама в Аруба, ще ви отстъпим две места!

Това духовито изказване предизвика смях, който обаче не прозвуча много дружелюбно.

Служителят на авиокомпанията погледна русата жена от охраната, но ако се беше надявал тя да му се притече на помощ, очевидно грешеше. Жената продължаваше да обследва салона, като помръдваше единствено очи. Той рече с въздишка:

— Хиляда и шестстотин.

На Тим Джеймисън изведнъж му се прииска да слезе от проклетия самолет и да поеме на север на автостоп. Макар подобна идея никога досега да не му беше минавала през ум, той си представи с пълна яснота как стои с вдигнат палец на магистрала 301 някъде из окръг Ернандо. Беше горещо, рояк насекоми жужеше наблизо, по-нататък се виждаше билборд, рекламиращ адвокатски услуги за жертви на злополуки. „Прав ти път“ гърмеше от тонколона, изнесена на циментовите стълби пред фургон недалеч, където гол до кръста мъж миеше колата си. По някое време типичен местен фермер щеше да спре и да го качи в пикапа си с дървено ремарке, пълно с пъпеши, и магнитна икона на Исус на таблото. Най-хубавото нямаше да са парите в джоба му. Най-хубавото щеше да е, че стои на пътя сам, далеч от тази претъпкана консервна кутия с биещите се миризми на парфюм, пот и лак за коса.

Още по-хубаво обаче щеше да е да изцеди държавата с още някой и друг долар.

Той се изправи в целия си напълно нормален ръст (близо метър и осемдесет), побутна очилата на носа си и вдигна ръка.

— Господине, ако вдигнете сумата на две хиляди долара и ми възстановите цената на билета, ще ви отстъпя мястото си.