Стивън Кинг
Институтът (11)

10.

Тим скоро разбра какво бе имала предвид. На практика той беше патрулиращ полицай от 1954, само че без огнестрелно оръжие или дори палка. Нямаше право да извършва арести. Няколко от по-големите търговски обекти в града бяха оборудвани с алармени системи, но повечето магазинчета не разполагаха с такава технология. Спираше пред „Смесен магазин Дюпрей“ и „Дрогерията на Оберг“, за да се увери, че зелените охранителни лампички светят и няма следи от влизане с взлом. На по-малките магазини пробваше бравите, надзърташе през витрините и почукваше по три пъти, както повеляваше традицията. От време на време някой му отговаряше — с помахване или няколко думи — но в повечето случаи никой не реагираше, което не беше проблем. Той поставяше отметка с тебешир и продължаваше нататък. Следваше същата процедура на връщане, само че тогава изтриваше тебеширените отметки. Цялата работа му напомняше за един стар ирландски виц: „Ако ти стигнеш пръв, Пади, направи отметка с тебешир на вратата. Ако аз стигна пръв, ще я изтрия“. Не виждаше причина за маркирането на обектите с тебешир: това просто беше традиция, вероятно датираща още от времето след Гражданската война и предавана от един нощен пазач на друг поколения наред.

Благодарение на един от полицаите на половин работен ден Тим успя да си намери прилично жилище. Джордж Бъркет сподели, че майка му има малък обзаведен апартамент над гаража и би му го дала под наем евтино, ако е заинтересован.

— Само с две стаи е, но е хубав. Брат ми живя там няколко години, преди да замине за Флорида. Хвана се на работа в увеселителния парк на „Юнивърсъл“ в Орландо. Изкарва добри пари.

— Браво на него.

— Да, само дето цените във Флорида са… направо астрономически. Трябва обаче да те предупредя, Тим, че ако вземеш апартамента, няма да можеш да слушаш силно музика късно вечер. Мама не обича музика. Не търпеше дори Флойд да свири на банджо, а той беше направо жесток. Здраво се караха по този въпрос.

— Джордж, аз рядко ще съм си вкъщи късно вечер.

При тези думи полицай Бъркет — двайсет и пет годишен, добродушен и лъчезарен, необременен от природна интелигентност — грейна.

— Вярно, забравих. Както и да е, има и климатик. Не е кой знае какво, но охлажда апартамента достатъчно, че да се спи вътре, Флойд поне така твърдеше. Е, искаш ли да го огледаш?

Тим отиде на оглед и макар от климатика да нямаше кой знае каква полза, леглото беше удобно, дневната беше уютна, а душът не капеше. Кухнята се състоеше от микровълнова фурна и котлон, но Тим се хранеше основно в „Гостилницата на Бев“, тъй че това не беше проблем. А и по-нисък наем едва ли можеше да намери: седемдесет долара седмично. Джордж описваше майка си като истинско страшилище, но госпожа Бъркет се оказа добра старица с толкова провлачен южняшки говор, че Тим разбираше едва половината от думите й. Понякога тя му оставяше царевичен хляб или парче сладкиш, увити в амбалажна хартия, пред вратата. Все едно имаше за хазяйка вълшебна фея от Юга.

Норбърт Холистър, собственикът на мотела, с лице като на плъх, се оказа прав за складовете: все не им достигаха работници и непрекъснато наемаха нови. Тим предполагаше, че в градчета, където основната работа беше физическа и възнаградена с минимално допустимата от закона надница (в Южна Каролина тя беше седем долара и двайсет и пет цента на час), текучеството е нещо напълно нормално. Срещна се с началника, Вал Джарет, който се съгласи да го наеме за по три часа на ден от осем сутринта. Така Тим имаше възможност да се изкъпе и да закусва след края на смяната си като нощен пазач. Тъй че в добавка към нощните си задължения той отново се озова на работа, където да товари и разтоварва.

„Такъв е животът — каза си. — Такъв е животът. А и е само временно.“