Стивън Кинг
Институтът (191)

3.

В петък дойде ред на Ник да си тръгне.

Тим и Уенди стояха с Люк и гледаха как Ники и Калиша се отдалечават по пътя прегърнати. Уенди щеше да го закара до автогарата в Брънзуик, но тримата на хълма разбираха, че двамата с Калиша се нуждаят — и заслужават — от малко време насаме. Да се сбогуват.

— Да преговорим отново — беше казал Тим един час по-рано, след обяд, от който Ники и Калиша почти не вкусиха. Тим и Ники излязоха на задните стълби, докато Люк и Калиша миеха малкото мръсни чинии.

— Няма нужда — каза Ники. — Знам всичко наизуст. Наистина.

— Въпреки това — каза Тим. — Важно е. От Брънзуик до Чикаго, нали?

— Да. Автобусът тръгва в седем и петнайсет довечера.

— С кого ще говориш в автобуса?

— С никого. Няма да привличам внимание.

— А когато пристигнеш?

— Ще се обадя на чичо Фред от Военноморския кей. Защото там са ме оставили похитителите. Същото място, на което са оставили Джордж и Хелън.

— Но ти няма как да знаеш това.

— Да, няма.

— Познаваш ли Джордж и Хелън?

— Никога не съм чувал за тях.

— Кой те е отвлякъл?

— Не знам.

— Какво искаха?

— Не знам. Пълна загадка. Не ме малтретираха, не ми задаваха въпроси, не съм чул други деца, нищо не знам. Когато полицаите ме разпитат, няма да казвам нищо повече.

— Точно така.

— Накрая полицаите ще се откажат, а аз ще замина за Невада и ще живея дълго и щастливо с леля, чичо и Боби. — Боби беше братът на Ник, останал да преспи у приятел в нощта, когато бяха отвлекли Ник.

— Какво ще направиш, когато научиш, че родителите ти са мъртви?

— Ще се изненадам. И, не се тревожи, ще се разплача. При това не престорено. Уверявам те. Приключихме ли?

— Почти. Първо отпусни тия юмруци. И онези на ръцете, и онези в главата ти. Опитай се наистина да живееш дълго и щастливо.

— Не е лесно. — Очите на Ники искряха от сълзи. — Никак не е лесно.

— Знам — каза Тим и рискува да го прегърне.

Ник му позволи, а после също го прегърна. Силно. Тим реши, че това е добро начало, и си помисли, че момчето ще се справи, независимо с колко въпроси го засипваха полицаите, независимо колко пъти му кажеха, че разказът му е абсурден.

Когато ставаше въпрос за разкрасяване на историята, Тим се тревожеше за Джордж Айлс: хлапето беше ветеран в бръщолевенето и разказвач на небивалици по природа. Тим обаче си мислеше — надяваше се — че в крайна сметка е успял да му набие в главата най-важното: колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб. Всяка допълнителна подробност може да те препъне.

Сега Ник и Калиша се прегръщаха до пощенската кутия, където господин Смит беше отправил с фъфлене обвинения в опит да вмени вина на деца, които само бяха искали да оцелеят.

— Той наистина я обича — каза Люк.

„Да — помисли си Тим. — Ти също.“

Но Люк нямаше да е първото момче, оказало се излишно в любовен триъгълник, и нямаше да е последното. Любовен удачна дума ли беше? Люк беше невероятно умен, но също така беше само на дванайсет. Чувствата му към Калиша щяха да отминат като треска, макар че Тим не виждаше смисъл да му го казва. Люк обаче нямаше да я забрави, както Тим не беше забравил момичето, по което беше луд на дванайсет (тя беше на шестнайсет и абсолютно недостъпна). Точно както Калиша нямаше да забрави Ники, красивия бунтар.

— И тя те обича — каза тихо Уенди и стисна лекичко изгорелия от слънцето врат на Люк.

— Не по същия начин — каза навъсено той, но после се усмихна. — Е, какво пък, животът продължава.

— Време е да докараш колата — каза Тим на Уенди. — Автобусът няма да ви чака.

Уенди докара автомобила. Люк се вози до пощенската кутия с нея, а после застана до Калиша. Двамата махаха на отдалечаващата се кола. Ръката на Ники се подаде през прозореца и също им помаха. След малко се скриха от поглед. В предния десен джоб на Ник — онзи, който някой джебчия на автогарата най-трудно би пребъркал — имаше седемдесет долара в брой и фонокарта. В обувката му имаше ключ.

Люк и Калиша тръгнаха обратно към фермата. На половината път по склона Калиша закри лице с ръце и се разплака. Тим понечи да я успокои, но се отказа. Това беше задача на Люк. И той я изпълни, като я прегърна. Тъй като тя беше по-висока, отпусна глава върху неговата, вместо на рамото му.

Тим чу бръмченето, сега само тихо дихание. Говореха си, но не можеше да чуе какво си казват — и нямаше нужда. Думите не бяха предназначени за него.