Стивън Кинг
Институтът (96)

7.

Госпожа Сигсби чакаше Стакхаус на ниво F. Заради студа тук долу беше облякла жилетка върху сакото си. Посрещна го с кимване. Стакхаус кимна в отговор и подкара количката през тунела между Предната половина и Задната половина. Обстановката беше типична за държавна институция — с циментов под, облепени с плочки стени и флуоресцентни лампи на тавана. Няколко от тях примигваха и създаваха атмосфера като във филм на ужасите, а няколко други бяха изгорели. На стената някой бе залепил лепенка с емблемата на футболния отбор „Ню Ингланд Пейтриътс“.

„Отново немарливост — помисли си тя. — Отново недоглеждане.“

На вратата към Задната половина в дъното на коридора имаше табела с надпис: САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ. Госпожа Сигсби използва картата си и отвори вратата. Озоваха се в друга асансьорна ниша. След кратко пътуване нагоре излязоха в салон, малко по-ведър от сервизния тунел към Задната половина. Хекил — истинско име доктор Евърет Халас — ги чакаше. На лицето му грееше широка усмивка и той непрекъснато попипваше ъгълчето на устата си. Това напомни на госпожа Сигсби за начина, по който малкият Диксън беше дърпал ожесточено носа си. Само дето Диксън беше дете, а Халас — на повече от петдесет. Работата в Задната половина оказваше своето въздействие също като работата на места с постоянна ниска радиация.

— Здравейте, госпожо Сигсби! Здравейте, началник на охраната Стакхаус! Колко се радвам да ви видя! Трябва да наминавате по-често! Съжалявам за обстоятелствата, които ви водят тук днес! — Той се наведе и разгърна платнището, с което беше увита Морийн Алвърсън. После пак пипна ъгълчето на устата си, сякаш попипваше херпес, който само той вижда и усеща. — Покосена в разцвета на живота и така нататък.

— Трябва да действаме бързо — каза Стакхаус.

Имаше предвид, предположи госпожа Сигсби, да се махат оттук по-бързо. Напълно беше съгласна. Тук се вършеше истинската работа и доктори Хекил и Джекил (истинско име Джоан Джеймс) я вършеха геройски, но това не правеше престоя в Задната половина по-приятен. Сигсби вече започваше да усеща атмосферата на това място. Сякаш я обгръщаше слабо електрическо поле.

— Да, разбира се, работата никога не свършва, колелцата се въртят, големите бълхи хапят малките, на мен ли го казвате? Насам, ако обичате.

От салона с грозни столове, също толкова грозен диван и стар телевизор с плосък екран влязоха в коридор с дебел син килим на пода — в Задната половина децата понякога падаха и си удряха ценните малки главици. Колелата на количката оставяха следи по мъхестия плат. Коридорът приличаше много на онези в общежитието на Предната половина, с изключение на ключалките по вратите, които до една бяха затворени. Зад една от тях долитаха приглушени викове: „Пуснете ме да изляза!“ и „Дайте ми поне един шибан аспирин!“.

— Айрис Станхоуп — обясни Хекил. — Днес не се чувства добре, за съжаление. Но пък няколко от новите ни попълнения се справят забележително. Довечера ще им прожектираме филм. А утре ще има фойерверки. — Той се изкиска и докосна ъгълчето на устата си, с което напомни на госпожа Сигсби на гротескна версия на Шърли Темпъл.

Тя попипа косата си, за да се увери, че кокът й не се е развалил. Всичко си беше на мястото, разбира се. Онова, което усещаше — онова ниско жужене по кожата, усещането, че очните й ябълки вибрират — не беше електричество.

Минаха покрай киносалона с десетината плюшени седалки. На първия ред седяха Калиша Бенсън, Ник Уилхолм и Джордж Айлс. Носеха фланелки в червено и синьо. Бенсън смучеше захарна цигара; Уилхолм пушеше истинска цигара и около главата му се стелеше облак сивкав дим. Айлс разтриваше леко слепоочия. Бенсън и Айлс се обърнаха и ги погледнаха, докато минаваха покрай залата с увития си в платнище товар; Уилхолм просто продължи да се взира в празния екран. „Свили са му перките“, помисли си със задоволство госпожа Сигсби.

Столовата се намираше след киносалона, от другата страна на коридора. Тукашната беше много по-малка от онази в Предната половина. Тук винаги имаше повече деца, но колкото по-дълго стояха в Задната половина, толкова по-малко ядяха. Госпожа Сигсби предполагаше, че завършилите английска филология биха нарекли това ирония. В момента в столовата седяха три деца, две от които ядяха овесена каша, а третото — момиче на около дванайсет години — просто се взираше в купичката пред себе си. Но когато ги зърна да минават с количката, се ободри.

— Здравейте. Какво карате? Труп ли? Карате труп, нали? На Морис ли е? Странно име за момиче. А, май се е казвала Морийн. Може ли да я видя? Очите й отворени ли са?

— Това е Дона — каза Хекил. — Не й обръщайте внимание. Ще присъства на прожекцията довечера, но очаквам съвсем скоро да я преместим. Може би към края на седмицата. Ще отиде на по-добро място и така нататък. Знаете как е.

Госпожа Сигсби знаеше много добре. Първо в Предната половина, после в Задната половина… а след това в задната половина на Задната половина. Крайната точка. Отново попипа глава. Кокът си беше на мястото. Разбира се. Спомни си за детското си колело и за топлата струйка урина в гащите, докато го караше напред-назад по алеята пред къщи. Спомни си за скъсани връзки за обувки. Спомни си за първата си кола, марка…

— Валиум, нали? — изкрещя Дона, скочи и прекатури стола си. Другите две деца я гледаха безизразно, по брадичката на едното се стичаше овесена каша. — „Плимут Валиум“, знам това! О, боже, искам да се прибера вкъщи! Господи, пощади главата ми!

Двама възпитатели с червени униформи се появиха от… госпожа Сигсби не разбра откъде изникнаха. Не я интересуваше. Те сграбчиха момичето за ръцете.

— Добре, заведете я в стаята й — каза им Хекил. — Но не й давайте хапчета. Необходима ни е за довечера.

Дона Гибсън, която бе споделяла момичешки тайни с Калиша, докато и двете все още бяха в Предната половина, се разпищя и започна да се дърпа. Възпитателите я помъкнаха, носовете на гуменките й се влачеха по килима. Откъслечните мисли в съзнанието на госпожа Сигсби първо помръкнаха, след което се стопиха. Но вибрациите по кожата, дори в пломбите на зъбите й, продължиха.

Тук те не спираха, също като бръмченето на флуоресцентните лампи в коридора.

— Добре ли си? — обърна се Стакхаус към нея.

— Да. — „Просто ме изведи оттук.“

— И аз го усещам, ако това ще те успокои.

Не я успокои.

— Тревър, би ли ми обяснил защо труповете, предназначени за крематориума, трябва да бъдат прекарвани през общежитието на тези деца?

— Има тонове боб в Бобения град — отговори Стакхаус.

— Моля? Какво каза?

Стакхаус тръсна глава, сякаш за да я проясни.

— Съжалявам, това ми изникна в ума…

— Да, да — каза Халас. — Днес из въздуха се носят много… да ги наречем случайни излъчвания.

— Знам какво представляват — заяви Стакхаус. — Просто трябваше да го изрека на глас. Имах чувството, че…

— Ще се задавиш — довърши делово доктор Халас. — Отговорът на вашия въпрос, госпожо Сигсби, е… никой не знае. — Изкиска се и попипа ъгълчето на устата си.

„Просто ме изведете оттук“, помисли си тя отново.

— Доктор Халас, къде е доктор Джеймс?

— В стаята си. Боя се, че днес не се чувства добре. Но ви изпраща поздрави. Надява се да сте добре, в отлично здраве, в добро настроение и така нататък. — Той се усмихна и отново направи жеста на Шърли Темпъл — не съм ли сладък?