Стивън Кинг
Институтът (169)

13.

Два без десет.

Самолетът кацна на пистата на частно летище, собственост на фиктивната компания „Хартиена промишленост Мейн“. След това се придвижи до малка тъмна сграда. Когато наближи, три лампи, активирани от движение, се включиха и осветиха правоъгълен мобилен генератор и хидравличен товарач. Чакащият автомобил не беше семеен миниван, а „Шевролет Събърбън“ с девет седалки, черен, с тъмни стъкла. Ани Сиротната много щеше да му се зарадва.

Самолетът спря близо до микробуса и угаси двигателите. За миг Тим се усъмни, че са спрели, защото чуваше слабо бръмчене.

— Не е от самолета — обясни му Люк. — От децата е. Когато наближим, ще се усили.

Тим отиде до предната част на салона, дръпна големия червен лост, с който се отваряше вратата, и разгъна стълбата. Тя се спусна на асфалта само на метър от шофьорската врата на микробуса.

— Добре — каза той, когато се върна при останалите. — Пристигнахме. Но преди да слезем, госпожо Сигсби, имам нещо за вас.

На масата между обърнатите една към друга седалки в самолета намери голям наръч лъскави брошури, рекламиращи различните чудеса на измислената компания „Хартиена промишленост Мейн“, и пет-шест рекламни фирмени шапки. Подаде й една и взе друга за себе си.

— Сложете си я и си я нахлупете на челото. Косата ви е къса, лесно ще я скриете.

Госпожа Сигсби погледна отвратено шапката.

— Защо?

— Вие тръгвате първа. Ако са ни устроили засада, искам вие да поемете куршумите.

— Защо ще пращат хора тук, след като ние отиваме при тях.

— Признавам, че е малко вероятно, затова едва ли ще възразите да излезете първа. — Тим си сложи шапката, само че с козирката назад и регулиращата лента отпред. Люк си помисли, че е прекалено възрастен, за да носи шапката обърната — така правеха обикновено децата — но не се обади. Реши, че може би така Тим се надъхва. — Еванс, ти излизаш веднага след нея.

— Не — заяви Еванс. — Няма да сляза от самолета. Не знам дали бих могъл, дори да искам. Кракът ужасно ме боли. Не мога да стъпя върху него.

Тим се замисли, после се обърна към Люк.

— Какво мислиш?

— Казва истината — отвърна момчето. — Ще трябва да подскача надолу по стълбата, а тя е стръмна. Може да падне.

— Изобщо не трябваше да съм тук — каза Еванс. Една голяма сълза се отрони от едното му око. — Аз съм медик!

— Ти си чудовище — каза Люк. — Гледаше как деца за малко да се удавят — как си мислеха, че ще се удавят — и си водеше бележки. Други деца умряха от реакции към инжекциите, които им биехте с Хендрикс. А онези, които оживяха, всъщност не са живи, нали? Знаеш ли какво, искам да стъпча и другия ти крак. Да го натисна хубавичко с пета.

— Не! — изписка Еванс, сви се на седалката и прибра ранения крак под здравия.

— Люк — каза Тим.

— Спокойно. Искам, но няма да го направя. Така само ще се принизя до нивото му. — Люк погледна госпожа Сигсби. — Вие обаче нямате избор. Ставайте и слизайте.

Госпожа Сигсби подръпна фирмената шапка и стана от седалката с колкото достойнство успя да събере. Люк понечи да тръгне след нея, но Тим го спря.

— Ти си след мен. Защото си най-важният.

Люк не възрази.

Госпожа Сигсби спря на върха на стълбата и вдигна ръце над главата си.

— Аз съм госпожа Сигсби! Ако ме чувате, не стреляйте!

Люк улови ясно мисълта на Тим: „Не е толкова сигурна, колкото твърдеше“.

Не последва отговор; навън не се чуваше никакъв друг звук освен цвърченето на щурците, а отвътре долиташе само тихото бръмчене. Госпожа Сигсби слезе бавно по стълбата, като се държеше за парапета и накуцваше.

Тим почука по вратата на пилотската кабина с дръжката на глока.

— Благодаря ви, господа. Полетът мина добре. На борда остава един пасажер. Отведете го където си поискате.

— Отведете го в ада — обади се Люк. — С еднопосочен билет, без право на връщане.

Тим тръгна да слиза по стълбите, като се приготви за евентуален изстрел — не беше очаквал, че Сигсби ще се провикне и ще се представи. А трябваше. Във всеки случай не последва стрелба.

— На предната седалка — каза Тим на госпожа Сигсби. — Люк, ти седни зад нея. Пистолетът ще остане в мен, но ти си ми подкреплението. Ако тя се опита да ме нападне, използвай умствените си трикове. Разбрахме ли се?

— Да — отвърна Люк и се качи отзад.

Госпожа Сигсби седна и си сложи предпазния колан. Когато посегна да затвори вратата, Тим поклати глава.

— Изчакайте. — Спря с една ръка върху вратата и се обади на Уенди, която беше на сигурно място в стаята в „Еконо Лодж“ в Бофорт.

— Орелът кацна.

— Добре ли си? — Връзката беше отлична; сякаш тя стоеше до него. Искаше му се наистина да е тук, но тогава си спомни къде отиват.

— Да, засега. Стой в готовност. Ще ти се обадя, когато всичко приключи.

„Ако мога“, помисли си.

Тим заобиколи микробуса и се качи зад волана. Ключът беше в поставката за чаши. Той кимна на госпожа Сигсби.

— Сега вече можете да затворите вратата.

Тя го направи, изгледа го презрително и изказа на глас онова, което Люк си мислеше:

— Изглеждате като идиот с шапката, обърната назад, господин Джеймисън.

— Какво да ви кажа, фен съм на Еминем. А сега млъквайте.