Стивън Кинг
Институтът (155)

41.

Почти час след последното обаждане на Джулия — прекалено дълго време — сателитният телефон на Стакхаус светна и започна да бръмчи. Той го грабна.

— Хванахте ли го, Джулия?

Гласът, който отговори, така го стресна, че за малко да изпусне телефона.

— Не — каза Люк Елис. — Погрешно си разбрал. — Стакхаус чу задоволството в тона на малкото леке. — Хванахме нея.

— Какво… какво… — В първия момент не му хрумна да каже нищо друго. Не му хареса и множественото число: хванахме. Успокои го мисълта за трите паспорта, заключени в сейфа в кабинета му, и внимателно премислената стратегия за бягство, която вървеше в комплект с тях.

— Не схвана ли? — попита Люк. — Може би трябва да те топнем във водния резервоар. Прави чудеса за умствените способности. Аз съм живо доказателство. Обзалагам се, че същото важи за Ейвъри.

Стакхаус изпита силен порив да прекрати разговора на мига, просто да си вземе паспортите и да се изниже бързо и тихо. Спря го фактът, че хлапето изобщо се обаждаше. Това означаваше, че има да му казва нещо. Може би да направи някакво предложение.

— Люк, къде е госпожа Сигсби?

— Тук до мен. Тя ни отключи телефона. Не е ли много мило от нейна страна?

Ни. Още едно тревожно местоимение. Опасно местоимение.

— Станало е някакво недоразумение — каза Стакхаус. — Ако има начин да изгладим нещата, е важно да го направим. Нямаш представа колко висок е залогът.

— Може би има начин да се договорим — каза Люк.

— Страхотно! Би ли ми дал да говоря с госпожа Сигсби за малко, за да се уверя, че е добре…

— Защо не си поговориш с моя приятел Тим?

Стакхаус зачака. По бузите му се стичаше пот. Гледаше екрана на компютъра си. Децата в тунела, които се бяха вдигнали на бунт — Диксън и приятелите му — като че ли спяха. Го̀рките обаче бяха будни: разхождаха се безцелно, дърдореха неразбираемо и понякога се сблъскваха един в друг като блъскащи се колички в лунапарк. Едно от хлапетата имаше пастел или флумастер и пишеше по стената. Стакхаус се изненада. Смяташе, че никой от тях вече не е способен да пише. Може би просто си драскаше. Проклетата камера не беше достатъчно мощна, за да различи драсканиците. Шибана допотопна апаратура.

— Господин Стакхаус?

— Да. С кого разговарям?

— С Тим. Засега това е достатъчно.

— Искам да говоря с госпожа Сигсби.

— Добре, но набързо — каза мъжът, представил се като Тим.

— Тук съм, Тревър — обади се Джулия. — Съжалявам. Просто не се получи.

— Как…

— За момента това няма значение, господин Стакхаус — каза мъжът, представил се като Тим, — и оставете злата пчела майка. Трябва да се споразумеем, при това бързо. Бихте ли млъкнали, за да ме изслушате?

— Да. — Стакхаус придърпа бележник пред себе си. Върху листовете покапа пот. Той избърса челото си с ръкав, обърна на нова страница и взе химикалка. — Казвайте.

— Люк е изнесъл флаш памет от онзи Институт, в който сте го държали. Жена на име Морийн Алвърсън е качила видеозапис на нея. Разказва фантастична история, на която е трудно да се повярва, само че е снимала и мястото, което наричате Отделение A или Горки Парк. Следите ли ми мисълта?

— Да.

— Люк твърди, че държите приятелите му за заложници, заедно с децата от Отделение A.

До този момент Стакхаус не беше мислил за тях като за заложници, но вероятно от гледната точка на Елис…

— Да речем, че случаят е такъв, Тим.

— Да, да речем, че е така. Сега идва важната част. В момента само двама души знаят историята на Люк и какво има на флашката. Аз съм единият. Приятелката ми Уенди е другият, тя е тук с нас. Записа видяха и други хора, все полицаи, но благодарение на злата пчела майка и групата, която доведе със себе си, всички те са мъртви. Повечето от нейните хора също са мъртви.

— Невъзможно! — извика Стакхаус. Мисълта, че няколко провинциални ченгета могат да елиминират обединилите се екипи Опал и Червен рубин беше абсурдна.

— Шефката ти се престара, приятелю, а и ги изненадаха. Но да не се отклоняваме от темата. Флаш паметта е у мен. Освен това държа госпожа Сигсби и доктор Джеймс Еванс. И двамата са ранени, но ако се измъкнат от сегашната ситуация, ще се оправят. Вие държите децата. Може ли да направим размяна?

Стакхаус онемя.

— Стакхаус? Трябва ми отговор.

— Зависи дали можем да запазим институцията ни в тайна — отговори Стакхаус. — Без гаранции няма смисъл от сделка.

Последва кратка тишина, след което Тим отново заговори:

— Люк каза, че може и да се договорим. Е, къде трябва да отида, Стакхаус? Как пиратската ви дружина успя да пристигне толкова бързо от Мейн?

Стакхаус му каза, че самолетът чака край Алколу — наистина нямаше друг избор.

— Госпожа Сигсби ще ви даде точни указания, щом стигнете до град Бофорт. А сега трябва отново да говоря с Елис.

— Налага ли се?

— Всъщност е жизненоважно.

Последва кратка пауза, след която гласът на момчето прозвуча по защитената от подслушване телефонна линия.

— Какво искаш?

— Предполагам, че си се свързал с приятелите си — каза Стакхаус. — Може би по-конкретно с един определен приятел. Диксън. Няма нужда да потвърждаваш или отричаш, разбирам, че нямаме много време. В случай че не знаеш къде точно се намират…

— Те са в тунела между Предната половина и Задната половина.

Макар това да го обезпокои, Стакхаус продължи:

— Точно така. Ако постигнем споразумение, може би ще излязат навън и отново ще видят слънцето. Ако не се споразумеем, ще напълня тунела с хлор и те ще умрат бавно и мъчително. Няма да видя как точно става: ще съм заминал две минути след като издам заповедта. Казвам ти това, защото съм убеден, че новият ти приятел Тим иска да те изключи от евентуалната ни сделка. Няма да стане. Разбираш ли ме?

Последва мълчание, след което Люк каза:

— Да. Разбирам. Ще дойда с него.

— Добре. Това е засега. Приключихме ли?

— Не съвсем. Телефонът на госпожа Сигсби ще работи ли в самолета?

Стакхаус смътно чу как госпожа Сигсби казва, че ще работи.

— Не се отдалечавайте от телефона си, господин Стакхаус — каза Люк. — Ще трябва да говорим отново. И спрете да мислите за бягство. Ще разбера, ако го направите. С нас има полицайка и ако я помоля да се свърже с отдела по национална сигурност, тя ще го направи. Снимката ви ще бъде разлепена по всички летища в страната и всичките фалшиви документи на света няма да ви помогнат. Ще бъдете като заек в открито поле. Разбрахте ли ме?

За втори път Стакхаус бе твърде стъписан, за да отговори.

— Разбрахте ли?

— Да.

— Добре. Ще държим връзка, за да доуточним подробностите.

Момчето затвори. Стакхаус внимателно остави телефона на бюрото си. Забеляза, че ръката му трепери. Отчасти от страх, но най-вече от ярост. „Ще държим връзка“, бе казало момчето, сякаш беше някакъв нафукан директор от Силициевата долина, а Стакхаус подчинената му писарушка, която трябва да изпълнява нарежданията му.

„Ще я видим тази работа — помисли си той. — Ще я видим.“