Стивън Кинг
Институтът (33)

8.

Гладис го чакаше пред стая B-31. Усмихваше се ведро и професионално като салонен управител.

— Как мина, Люк?

Тони отговори вместо него:

— Мина добре. Свястно хлапе е.

— В това специализираме — каза напевно Гладис. — Приятен ден, Тони.

— И на теб, Глад.

Гладис поведе Люк към асансьора, като бъбреше весело. Той нямаше представа какво му говори. Ръката го наболяваше съвсем леко, но ухото, към което беше притиснал торбичка с лед, пулсираше от болка. Най-много го болеше обаче от шамара. По различни причини.

Гладис го поведе по безличния зелен коридор, покрай плаката, под който бе седяла Калиша, покрай плаката с надпис ПОРЕДЕН ДЕН В РАЯ и накрая го заведе до стаята, която приличаше на неговата, но не беше неговата.

— Свободно време! — провикна се тя, сякаш предлагаше невероятно ценна награда. В момента обаче възможността да остане сам наистина му се струваше като награда. — Той ти би инжекция, нали?

— Да.

— Ако ръката те заболи или ти прималее, кажи на мен или на някой от другите възпитатели.

— Добре.

Люк отвори вратата, но преди да успее да влезе, Гладис го сграбчи за рамото и го завъртя към себе си. Все още се усмихваше с професионален маниер, но пръстите й се впиха в плътта му като метални скоби. Не толкова, че да боли, но достатъчно, за да му намекнат за силата си.

— Не ти се полагат жетони — каза тя. — Нямаше нужда да питам Тони. Червенината на бузата ти говори достатъчно.

На Люк му идеше да каже: „Не са ми притрябвали смрадливите ти жетони“, но замълча. Не се страхуваше, че тя ще го зашлеви; страхуваше се как ще прозвучи гласът му — слаб, разтреперан, уплашен, гласът на шестгодишно дете — и как това ще го принуди да се разплаче.

— Ще ти дам един съвет — продължи Гладис, вече без да се усмихва. — Разбери, че си тук, за да служиш, Люк. Това означава, че трябва бързо да пораснеш. Да погледнеш положението си реалистично. Тук ще ти се случват разни неща. Някои няма да са особено приятни. Можеш да бъдеш послушен и да получаваш жетони или да се противиш и да не получиш нищичко. Това са двата варианта, тъй че кой избираш? Отговорът не би трябвало да те затрудни.

Люк не отговори. Въпреки това по лицето на Гладис отново се разля усмивката на салонен управител, която сякаш казваше: „Разбира се, господине, веднага ще ви настаня“.

— Ще се прибереш у дома преди края на лятото, сякаш нищо не се е случило. Дори да си спомняш нещо, то ще ти се струва като сън. Но докато си тук, защо не направиш престоя си приятен? — Тя отпусна хватката си и го побутна. — Мисля, че имаш нужда от почивка. Полегни. Видя ли точките?

— Не.

— Ще ги видиш.

Гладис затвори вратата много внимателно. Люк прекоси замаян стаята до леглото, което не беше неговото. Легна, отпусна глава върху възглавницата, която не беше неговата, и впери поглед в голата стена, където нямаше прозорец. Не видя и точки — каквото и да представляваха те. Помисли си: „Искам при мама. Боже, искам да се прибера при мама“.

Това го прекърши. Пусна торбичката с лед, закри очи с длани и заплака. Дали го наблюдаваха? Чуваха ли хлипането му? Нямаше значение. Не го интересуваше. Още плачеше, когато заспа.