Стивън Кинг
Институтът (130)

16.

Щом слязоха от магистралата при Изход 181, автомобилите на Златния екип се озоваха в типичен селски район. Една бензиностанция, една закусвалня и нищо друго. Най-близкият град, Лата, се намираше на двайсет километра. Пет минути след като подминаха закусвалнята, госпожа Сигсби, седнала на предната седалка в първата кола, каза на Дени да спре зад ресторант, който изглеждаше сякаш е фалирал по времето, когато Обама бе избран за президент. Дори табелата СГРАДАТА ПРЕДСТОИ ДА БЪДЕ РЕМОНТИРАНА изглеждаше окаяно.

Отвориха металния сандък, който Дени и Луис бяха свалили от самолета, и Златният екип се въоръжи. Седмината от Червен рубин и Опал извадиха пистолети „Глок 37“, каквито винаги носеха по време на мисии. Тони Физале също получи оръжие и Дени остана доволен, когато го видя незабавно да проверява дали патронникът е празен.

— Хубаво би било да има и кобури — каза Тони. — Не ми се иска да пъхам това нещо в колана на кръста си като някакъв гангстер.

— Засега просто го прибери под седалката — посъветва го Дени.

Госпожа Сигсби и Уинона Бригс получиха по един „Зиг Зауер“ Р238, достатъчно малки, за да ги пъхнат в дамските си чанти. Когато Дени предложи такъв пистолет и на Еванс, докторът вдигна ръце и отстъпи назад. Том Джоунс от Опал се наведе над портативната оръжейна и извади един от двата автомата HK37.

— Какво ще кажеш за този, докторе? Пълнителят е с трийсет патрона. Ако стреляш с него по крава, ще отнесеш целия обор.

Еванс поклати глава.

— Тук съм против волята си. Ако сте решили да убивате момчето, не знам защо изобщо ме взехте.

— Майната й на волята ти — обади се Алис Грийн, също от Опал. Думите й бяха посрещнати с онзи смях — накъсан, въодушевен и леко истеричен — който се чуваше само преди операции, в които се очакваше престрелка.

— Достатъчно! — сряза ги госпожа Сигсби. — Доктор Еванс, възможно е да заловим момчето живо. Дени, имаш ли карта на Дюпрей на таблета си?

— Да, госпожо.

— Тогава ти предавам командването.

— Добре. Елате тук. И ти, докторе, не се дърпай.

Всички се събраха около Дени Уилямс в палещата горещина на късния следобед. Госпожа Сигсби си погледна часовника. 18:15. Намираха се на около час път от крайната си цел, може би малко повече. Движеха се с леко, но допустимо изоставане от графика, като се имаше предвид бързината с която бяха организирали операцията.

— Ето това е центърът на Дюпрей, ако може да се нарече център — каза Дени Уилямс. — Има само една главна улица. По средата й се намира шерифското управление, точно между сградата на общината и смесения магазин.

— Какво е смесен магазин? — попита Джош Готфрид от Опал.

— Нещо като универсален магазин — отговори Робин Лекс.

— По-скоро като старовремските магазини за евтини стоки — намеси се Тони Физале. — Прекарах десетина години в Алабама, по-голямата част от тях като военен полицай, и ви уверявам, че в тези малки южняшки градчета имаш чувството, че си се върнал в 50-те години с машина на времето. Като изключим „Уолмарт“. Почти във всяко село си имат по един.

— Стига приказки — нареди госпожа Сигсби и кимна на Дени да продължи.

— Няма кой знае какво друго. Ще паркираме тук, зад градското кино, което не работи. Получихме потвърждение от информатора на госпожа Сигсби, че мишената все още се намира в полицейския участък. С Мишел ще се престорим на семейна двойка, тръгнала на ваканция из малко посещаваните градове на американския Юг…

— Тоест ще се правите на откачалки — рече Тони и предизвика отново онзи накъсан смях.

— Ще се разхождаме по улицата бавно и ще разглеждаме обстановката…

— И ще се държим за ръце като влюбени гълъбчета — каза Мишел Робъртсън, хвана Дени за ръка и му хвърли свенлива, но възхитена усмивка.

— Защо вашият човек не огледа обстановката? — попита Луис Грант. — Няма ли да е по-безопасно?

— Не го познавам, затова нямам доверие на информацията му — отвърна Дени. — Освен това е цивилен.

Той погледна госпожа Сигсби, която му кимна да продължи.

— Може да влезем в участъка и да ги помолим да ни упътят. Но може и да не го направим. Това ще го решим на място. Трябва да добием представа колко полицаи са в момента на смяна и къде се намират. После… — Той сви рамене. — После ги нападаме. Ако се стигне до престрелка, в което се съмнявам, елиминираме момчето веднага. В противен случай ще го изведем. Ако останат с впечатление, че става въпрос за отвличане, после ще имаме по-малко работа по разчистването.

Госпожа Сигсби остави Дени да им обясни къде ще ги чака самолетът и се обади на Стакхаус, за да й докладва.

— Току-що говорих с нашия приятел Холистър — каза той. — Шерифът паркирал пред участъка преди пет минути. Несъмнено вече се е запознал с малкия беглец. Време е да действаме.

— Да — каза Сигсби и изпита не съвсем неприятно стягане в стомаха и слабините. — Ще ти се обадя, щом приключим.