Стивън Кинг
Институтът (184)

28.

Последните оцелели от Института не спираха да се прегръщат. Люк имаше чувството, че може да ги прегръща и да остане в обятията им вечно, защото не беше очаквал, че ще ги види отново. За миг всичко, от което се нуждаеха, се намираше в кръга, в който се бяха сгушили на осеяната с отломки поляна. Нуждаеха се единствено един от друг. Светът и всичките му проблеми можеха да вървят на майната си.

„Ейвъри?“

Калиша: „Мъртъв е. Заедно с останалите. Загинаха, когато тунелът се срути върху тях“.

Ники: „Така е по-добре, Люк. Той нямаше да е същият. Нямаше да е на себе си. Онова, което направи, което направиха всички те… щеше да заличи същността му, както стана с другите“.

„А децата в Предната половина? Има ли оцелели? Ако има, трябва да…“

Отговори му Калиша, като поклати глава и му изпрати не думи, а образ: покойния Хари Крос от Селма, Алабама. Момчето, което беше умряло в столовата.

Люк хвана Ша за лактите. „Всички до един ли? Нима искаш да кажеш, че всички са умрели от гърчове преди сградата да се стовари върху тях?“

Той посочи останките от Предната половина.

— Мисля, че е станало, когато започна да се издига — каза Ники. — Когато Ейвъри вдигна големия телефон. — Щом стана ясно, че Люк не разбира напълно, добави: „Когато другите деца се включиха“.

— Децата отдалеч — поясни Джордж. — От другите Институти. Децата в Предната половина просто бяха прекалено… Не знам думата.

— Прекалено уязвими — каза Люк. — Това е думата. Били са уязвими. Все едно са им били проклетите болезнени инжекции.

Те кимнаха.

Хелън прошепна:

— Обзалагам се, че последното, което са видели, преди да умрат, са били точките. Не е ли ужасно?

Отговорът на Люк представляваше детински отказ да приеме истината, на която възрастните се усмихват цинично, а само другите деца могат да разберат напълно: „Не е честно! Не е честно!“.

„Прав си — съгласиха се останалите. — Не е честно.“

Пуснаха се. Люк ги огледа един по един на лунната светлина: Хелън, Джордж, Ники… и Калиша. Спомни си деня, в който се запознаха, как седеше и се правеше, че пуши захарна цигара.

Джордж: „А сега какво, Люки?“.

— Тим знае — отговори Люк и се надяваше, че е така.