Стивън Кинг
Институтът (103)

14.

Ейвъри Диксън, облечен с тениска с Батман и мръсни къси панталони, които разкриваха одраните му колене, стоеше пред бюрото на госпожа Сигсби и я гледаше уплашено. Дребен поначало, а сега обграден от Уинона и Тони, той сякаш нямаше и десет години; изглеждаше по-малък и от първолак.

Госпожа Сигсби му се усмихна сухо.

— Трябваше да ви разпитам по-рано, господин Диксън. Явно съм направила грешка.

— Да, госпожо — прошепна Ейвъри.

— Значи си съгласен, а? Мислиш, че съм направила грешка?

— Не, госпожо! — Езикът на Ейвъри се стрелна и той облиза устни. Но днес не си дърпаше носа.

Госпожа Сигсби се приведе напред и сплете пръсти.

— Дори да съм направила грешка, това приключи. Предстоят промени. Но първо е важно… наложително… да намерим Люк.

— Да, госпожо.

Тя кимна.

— Съгласни сме по този въпрос, това е хубаво. Добро начало. Е, къде отиде той?

— Не знам, госпожо.

— Напротив, мисля, че знаеш. Двамата със Стивън Уипъл запълвахте дупката, през която е избягал. Глупава постъпка. Трябваше просто да я оставите.

— Помислихме си, че я е изровил мармот, госпожо.

— Глупости. Знаеш много добре кой я е изровил. Твоят приятел Люк. — Тя разпери длани върху бюрото и се усмихна. — Люк е умно момче, а умните момчета не тръгват слепешката през гората. Преминаването под оградата може и да е било негова идея, но Алвърсън е трябвало да му опише местността и какво има отвъд нея. Тя ти е давала инструкциите една по една, всеки път, когато си подръпвал носа си. Прожектирала ги е направо в надарената ти главица, нали? След което ти си ги предал на Елис. Няма смисъл да отричаш, Диксън, гледах видеозапис на разговора ви. Набива се на очи — ако не възразяваш една глупава стара жена да се пошегува — като начина, по който си дърпаш носа. Трябваше да се досетя по-бързо.

„Тревър също — помисли си тя. — И той гледа записа и трябваше да се досети какво става. Ако след като цялата работа приключи проведат разследване, ще изглеждаме като слепци.“

— А сега ми кажи къде отиде Люк.

— Наистина не знам.

— Погледът ти шари, Диксън. Това е знак, че лъжеш. Погледни ме в очите. Иначе Тони ще ти извие ръката зад гърба и ще те заболи.

Тя кимна на Тони и той сграбчи едната тъничка китка на момчето.

Ейвъри я погледна право в очите. Трудно му беше, защото тя имаше слабо и страшно лице, лицето на злобна учителка, която иска да си кажеш всичко, но въпреки това я погледна. Сълзи напълниха очите му и започнаха да се търкалят по бузите. Открай време се разплакваше лесно; двете му по-големи сестри му викаха Ревливото бебе, а в междучасията в училищния двор го биеше всеки, който свари. На тукашната площадка беше по-добре. Майка му и баща му му липсваха, много му липсваха, но поне тук имаше приятели. Хари го беше блъснал, но след това бе станал негов приятел. Преди да умре. Преди да го убият с тъпите си тестове. Ша и Хелън вече ги нямаше, но новото момиче, Фрида, се държеше мило с него и му позволи да спечели на баскетбол. Само веднъж, но все пак. И Люк. Той му беше най-добрият приятел. Най-добрият приятел, който Ейвъри бе имал.

— Алвърсън къде му каза да отиде, Диксън? Какъв беше планът?

— Не знам.

Госпожа Сигсби кимна на Тони и той изви ръката на Ейвъри зад гърба му и издърпа китката му почти до лопатките. Болката беше непоносима. Ейвъри изпищя.

— Къде отиде той? Какъв беше планът?

— Не знам!

— Пусни го, Тони.

Тони го пусна и Ейвъри се свлече на колене разплакан.

— Много ме заболя, моля ви, недейте повече. — Понечи да добави „не е честно“, но какво ги интересуваше тези хора кое е честно? Не им дремеше.

— Не искам да ти причинявам болка — заяви госпожа Сигсби не напълно искрено. Истината беше, че с годините, прекарани в този кабинет, бе привикнала към детската болка. И макар надписът в крематориума да беше верен — те наистина бяха герои, колкото и неохотно да извършваха геройствата — някои хлапета поставяха на сериозно изпитание търпението на човек. И понякога това търпение се изчерпваше.

— Не знам къде е отишъл, честна дума.

— Когато някой каже „честна дума“, това означава, че лъже. Не съм вчерашна. Тъй че ми кажи: къде отиде той и какъв беше планът?

— Не знам!

— Тони, вдигни му тениската. Уинона, приготви палката. Настрой я на средна степен.

— Не! — изкрещя Ейвъри и опита да се отскубне. — Не палката! Моля ви, само не палката!

Тони го хвана през кръста и му вдигна тениската. Уинона постави палката си точно над пъпа му и я включи. Ейвъри изпищя. Краката му се сгърчиха в спазъм и той се напика.

— Къде отиде той, Диксън? — По лицето на момчето бяха избили червени петна, от носа му течаха сополи, под очите му имаше тъмни кръгове, подмокрил се беше и въпреки това малката гнида не отстъпваше. Госпожа Сигсби не можеше да повярва. — Къде отиде той и какъв беше планът?

— Не знам!

— Уинона? Отново. Увеличи силата.

— Госпожо, сигурна ли…

— Да, този път малко по-високо, ако обичаш. Под слънчевия сплит.

Ръцете на Ейвъри бяха хлъзгави от пот и той се отскубна от хватката на Тони, като за малко да влоши положението още повече — щеше да хукне слепешката из кабинета като птица, попаднала в гараж, да събаря разни неща и да се блъска в стените, но Уинона му подложи крак, спъна го и после го вдигна, като го подхвана под мишниците. Така че Тони му пусна ток. Ейвъри изпищя и се свлече.

— Припадна ли? — попита госпожа Сигсби. — Ако е изгубил съзнание, повикайте доктор Еванс да му бие инжекция. Нуждаем се от отговори бързо.

Тони сграбчи Ейвъри за едната буза (пухкава, когато пристигна, но вече изпита) и го ощипа силно. Очите на Ейвъри се отвориха.

— В съзнание е.

Госпожа Сигсби каза:

— Диксън, не е нужно да търпиш цялата тази болка. Отговори на въпроса ми и ще престанем. Къде отиде той? Какъв беше планът?

— Не знам — отвърна шепнешком Ейвъри. — Наистина, наистина, наистина не знам…

— Уинона? Ако обичаш, събуй му панталона и използвай шоковата палка върху тестисите му. На максимална сила.

Макар Уинона да раздаваше охотно шамари на устатите питомци в Института, тази заповед явно не й се понрави. Въпреки това посегна към колана на панталоните му. Тогава Ейвъри се пречупи.

— Добре! Добре! Ще ви кажа. Само не ме мъчете повече!

— Това е голямо облекчение и за двама ни.

— Морийн му каза да тръгне през гората и че може би ще намери пътека за голф колички, но дори да не я намери, да продължава право напред. Каза, че ще види светлини, по-специално една ярка жълта светлина. И когато стигне до къщите, да върви покрай оградата, докато види шал, завързан за храст или дърво, не помня за кое от двете. Каза, че там започва пътека… или път… и това не помня. Но обясни, че ще го отведе до реката, където имало лодка.

Ейвъри замълча. Госпожа Сигсби кимна и се усмихна благосклонно, но сърцето й се разтуптя. Тази новина беше едновременно добра и лоша. Издирвателната група на Стакхаус можеше да спре да се лута из гората, но лодка? Нима Елис беше стигнал чак до реката? Отгоре на всичко имаше преднина от часове.

— А после какво, Диксън? Къде му каза тя да излезе от реката? При Бенд, нали? При Денисън Ривър Бенд?

Ейвъри поклати глава и събра сили да я погледне директно с облещени от страх честни очи.

— Не, каза, че градът е прекалено близо, и му заръча да продължи надолу по реката до Преск Айл.

— Много добре, Диксън, можеш да си вървиш в стаята. Но ако разбера, че си излъгал…

— Здраво ще загазя — довърши Ейвъри и избърса сълзите от бузите си с трепереща длан.

При тези думи госпожа Сигсби се разсмя и каза:

— Четеш ми мислите.