Стивън Кинг
Институтът (137)

23.

— Не знам как избират мишените си — казваше Морийн. — Често съм се питала, но явно методът им действа, защото никой не е пускал атомна бомба, нито е започнал световна война през последните седемдесет и пет години. Какво забележително постижение, като се замисли човек. Знам, че според някои Бог бди над нас, а други го наричат дипломация или взаимно гарантирано унищожение, но аз не вярвам в това. Всичко се дължи на Института.

Тя спря, за да пийне вода, след което продължи:

— Знаят кои деца да отвлекат заради едно изследване, което се прави на новородените. Не би трябвало да знам кое точно е изследването, нали съм проста камериерка, но освен че доноснича, умея и да подслушвам. И си отварям очите на четири. Нарича се МНФ, което е съкращение от мозъчен невротрофичен фактор. Набелязват деца с висок МНФ, следят ги и накрая ги отвличат и ги водят в Института. Най-големите са на шестнайсет, но повечето са по-малки. Грабват онези с най-високи стойности на МНФ възможно най-скоро. Имали сме деца едва на осем години.

„Това обяснява присъствието на Ейвъри — помисли си Люк. — И на близначките Уилкокс.“

— Подготвят ги в Предната половина. Част от подготовката се извършва с инжекции, друга част, като излагат децата на нещо, което доктор Хендрикс нарича Светлините на Щази. Някои от децата идват с телепатични способности — четат мисли. Други са телекинети — движат материални предмети с ума си. След инжекциите и излагането на Светлините на Щази някои от децата не се променят, но повечето стават поне малко по-силни в дарбата, заради която са ги отвлекли. А има някои, Хендрикс ги нарича „розовите“, които са подложени на допълнителни тестове и инжекции и понякога развиват и двете способности. Чух веднъж доктор Хендрикс да казва, че може да съществуват и други способности, а ако ги открием, ще променим нещата за по-добро.

— ТП заедно с ТК — промълви Люк. — На мен ми се случи, но го скрих. Поне се опитах.

— Когато са готови… да бъдат впрегнати на работа, ги преместват от Предната половина в Задната половина. Гледат филми, които показват един и същ човек многократно. У дома, на работа, на семейни събирания. След това им показват изображение, което предизвиква появата на светлините и също така ги свързва помежду им. Разбирате ли… нещата стоят така… че когато са поотделно, силите им са слаби, дори след стимулацията, но когато са заедно, силата им се увеличава… има математически термин за това…

— Експоненциално — каза Люк.

— Не се сещам за думата. Уморена съм. Важното е, че използват децата, за да елиминират дадени хора. Понякога изглежда като злополука. Друг път като самоубийство. Или като убийство. Но винаги го причиняват децата. Онзи политик, Марк Бърковиц? Дело на децата беше. Джанги Гафур, мъжът, който уж се взривил случайно във фабриката си за производство на бомби в провинция Кундуз преди две години? Пак бяха децата. Много други ги сполетя същото само откакто аз съм в Института. На пръв поглед като че ли няма никаква логика — преди шест години един аржентински поет се нагълта със сода каустик — аз поне не виждам логиката, но трябва да има такава, защото светът продължава да съществува. Веднъж чух госпожа Сигсби, голямата шефка, да казва, че все едно непрекъснато спасяваме кораб, който без намесата ни ще потъне, и й вярвам.

Морийн отново потри очи, приведе се напред и погледна в обектива.

— Нуждаят се непрекъснато от деца с висок МНФ, защото Задната половина ги изчерпва. Получават главоболия, които стават все по-силни, а всеки път, когато гледат Светлините на Щази или видят доктор Хендрикс с бенгалския огън, губят все повече от същността си. Накрая, когато ги преместят в Горки Парк — така персоналът нарича Отделение A — приличат на деца, които страдат от деменция или напреднала форма на Алцхаймер. Състоянието им се влошава, докато умрат. Обикновено умират от пневмония, защото държат Горки Парк студен умишлено. Друг път просто… — Тя сви рамене. — Боже, друг път просто забравят да дишат. Ако се чудите какво правят с труповете — Институтът има модерен крематориум.

— Не — каза тихо шериф Ашуърт. — О, не.

— Персоналът в Задната половина работи на така наречените „дълги дежурства“. Работят няколко месеца, след това почиват няколко месеца. Налага се, защото там атмосферата е отровна. Но тъй като никой от служителите няма висок МНФ, процесът на въздействие е по-бавен. Някои дори почти не ги засяга.

Морийн спря, за да пийне вода.

— В Задната половина има двама доктори, които работят почти без прекъсване и постепенно полудяват. Знам, защото съм работила там. Камериерките и чистачите дават по-кратки дежурства и в Предната, и в Задната половина. Същото важи и за кухненския персонал. Знам, че информацията е прекалено много, а има и още, но засега не мога повече. Трябва да тръгвам, но искам да ти покажа нещо, Люк. На теб и на онези, с които може би гледаш този запис. Гледката е неприятна, но се надявам да я видиш, защото рискувах живота си, за да се сдобия с това.

Морийн си пое разтреперано въздух и опита да се усмихне. Люк се разплака, първоначално мълчаливо.

— Люк, решението да ти помогна да избягаш беше най-трудното в живота ми, макар часът на смъртта ми да наближава, а след нея несъмнено да ме чака адът. Трудно ми беше, защото сега корабът може да потъне и вината ще е моя. Трябваше да избирам между твоя живот и живота на може би милиарди хора по земята, които зависят от работата на Института, без дори да знаят. Избрах теб пред всички тях и нека Бог ми прости.

Екранът стана син. Таг посегна към клавиатурата на лаптопа, но Тим сграбчи ръката му.

— Почакай.

Появи се линия от снежинки, разнесе се пукане и започна нов видеоклип. Камерата се движеше по коридор, застлан с дебел син килим. Чуваше се стъргане на пресекулки, а от време на време екранът потъмняваше все едно нещо препречваше обектива.

„Морийн снима — помисли си Люк. — Снима през дупка или процеп, пробит в джоба на униформата й. Стъргането е от допира на плата върху микрофона.“

Съмняваше се, че по мобилен телефон може дори да се проведе разговор толкова дълбоко в горите на Северен Мейн, но предположи, че въпреки това са абсолютно забранени в Института, защото камерите им биха работили без проблеми. Ако бяха хванали Морийн, нямаше просто да й удържат от заплатата или да я уволнят. Рискувала бе живота си. При тази мисъл сълзите му рукнаха още по-силно. Усети как полицай Гъликсън — Уенди — го прегръща през рамо. Облегна се леко на нея, но без да сваля очи от екрана. Най-накрая се появи Задната половина. Ето от това беше избягал. И там несъмнено се намираше Ейвъри в момента, ако, разбира се, още беше жив.

Камерата мина покрай отворена двукрила врата отдясно. Морийн се обърна за момент и зрителите видяха кинозала с двайсетина плюшени седалки. В нея седяха две деца.

— Това момиче цигара ли пуши? — попита Уенди.

— Да — отговори Люк. — Явно и в Задната половина предлагат цигари. Момичето е моя приятелка. Казва се Айрис Станхоуп. Отведоха я преди да избягам. Питам се дали е още жива? И ако е жива, дали все още е с всичкия си?

Камерата се завъртя обратно към коридора. Две деца минаха и погледнаха Морийн без видим интерес преди да излязат от кадъра. Появи се възпитател с червена униформа. Гласът му беше приглушен от джоба, в който Морийн бе скрила телефона си, но думите му се разбираха: попита я дали се радва, че се е върнала. Морийн го попита дали му прилича на луда и той се разсмя. Спомена нещо за кафе, но платът на джоба шумолеше силно и Люк не чу всичко.

— Пистолет ли носи? — попита шериф Джон.

— Електрошокова палка — отвърна Люк. — Сещате се, от онези дето пускат ток. Имат копче, с което се увеличава волтажът.

Франк Потър:

— Бъзикаш се!

Камерата мина покрай друга отворена двойна врата, този път отляво, продължи двайсет-трийсет стъпки напред и спря пред затворена врата. На нея с червени букви пишеше: ОТДЕЛЕНИЕ А. Тихичко, Морийн каза:

— Това е Горки Парк.

Ръката й, със синя гумена ръкавица, се появи в кадър. Държеше карта за достъп. С изключение на цвета — яркооранжев — на Люк му заприлича на картата, която беше откраднал, но предполагаше, че персоналът в Задната половина не се отнася толкова нехайно с тях. Морийн я допря до електронния екран над бравата, разнесе се бръмчене и вратата се отвори.

Зад нея се намираше адът.