Стивън Кинг
Институтът (146)

32.

Тим изпревари Люк, когато той отвори вратата към помещението с килиите.

— Стой тук. Люк. Уенди, ти ела с мен.

— Нали не мислиш, че…

— Не знам какво да си мисля. Не вади пистолета, но разкопчай кобура.

Докато вървяха забързано по късата пътека между четирите празни килии, Тим и Уенди чуха мъжки глас. Звучеше любезно. Дори добронамерено.

— С жена ми разбрахме, че в Бофорт има няколко интересни стари сгради и решихме да минем напряко, но джипиесът ни нещо се скапа.

— Накарах го да спрем и да помолим да ни упътят — каза жената и тъкмо когато Тим влизаше в приемната, я видя как поглежда нагоре към съпруга си — ако русият мъж действително й беше съпруг — с развеселено изражение. — Той не искаше. Мъжете винаги си мислят, че знаят посоката, нали?

— Вижте, в момента сме малко заети — каза шериф Джон — и нямаме време…

— Това е тя! — извика Люк иззад Тим и Уенди, при което и двамата подскочиха стреснато. Останалите полицаи се огледаха. Люк тръгна напред и избута Уенди достатъчно силно, че тя да се олюлее и да се подпре на стената. — Тя ме напръска в лицето и ме приспа! Ти, кучко, ти си убила родителите ми!

Тим го хвана за яката и го дръпна рязко назад. Русият мъж и жената с роклята на цветя изглеждаха изненадани и озадачени. Напълно нормално, с други думи. Само дето Тим беше забелязал друго изражение на лицето на жената, само за миг: тя присви очи, сякаш разпозна момчето.

— Струва ми се, че е станала някаква грешка — каза тя и опита да се усмихне изумено. — Кое е това момче? Лудо ли е?

Макар да беше само градският нощен пазач, какъвто щеше да остане през следващите пет месеца, Тим се върна в ролята на полицай, без дори да се замисли, както беше направил в нощта, когато онези младежи обраха „Зоуни“ и простреляха Абсимил Добира.

— Бих искал да видя личните ви документи.

— Няма нужда чак от това, нали? — възрази жената. — Не знам за кои ни мисли момчето, но ние просто се изгубихме, а като бях малка, мама винаги ми казваше, че изгубя ли се, трябва да се обърна към полицай.

Шериф Джон стана.

— Аха, аха, но в такъв случай едва ли ще възразите да ни покажете шофьорските си книжки, нали?

— Разбира се — каза мъжът. — Само да си извадя портфейла. — Жената вече бъркаше в дамската си чанта с отегчен вид.

— Пазете се! — изкрещя Люк. — Въоръжени са!

Таг Фарадей и Джордж Бъркет изглеждаха втрещени, а Франк Потър и Бил Уиклоу — озадачени.

— Чакайте малко! — каза шериф Джон. — Вдигнете ръце, за да ги виждам.

Мъжът и жената не спряха. Мишел Робъртсън извади ръка от чантата, хванала не шофьорска книжка, а пистолета, който бе получила в началото на операцията. Дени Уилямс беше извадил глока вместо портфейл. Шерифът и полицай Фарадей посегнаха към служебните си оръжия, но го направиха бавно, прекалено бавно.

Тим обаче не се забави. Извади пистолета на Уенди от кобура й и се прицели с две ръце.

— Хвърлете оръжията, хвърлете ги!

Не ги хвърлиха. Робъртсън се прицели в Люк и Тим я простреля, а куршумът я отпрати право в едното крило на голямата двукрила врата на участъка, достатъчно силно, че да напука матовото стъкло.

Уилямс приклекна и се прицели в Тим, който имаше време само да си помисли: „Този тип е професионалист, мъртъв съм“. Но пистолетът на мъжа се вдигна рязко нагоре, сякаш дръпнат с невидим конец, и предназначеният за Тим куршум се заби в тавана. Шериф Джон Ашуърт ритна русия мъж в главата и го просна на пода. Били Уиклоу стъпка с крак китката му.

— Откажи се, копеле мръсно, просто се отка…

Тогава госпожа Сигсби, разбрала, че нещо се е объркало, нареди на Луис Грант и Том Джоунс да извадят големите пушки. Уилямс и Робъртсън не бяха важни.

Важно беше момчето.