Стивън Кинг
Институтът (129)

15.

Самолетът „Чалънджър“ с единайсетте си пътници — госпожа Сигсби, Тони Физале, Уинона Бригс, доктор Еванс и обединените екипи Червен рубин и Опал — кацна в Алколу в седемнайсет часа и петнайсет минути. За удобството на докладите до Стакхаус в Института тази непълна дузина сега се наричаше Златния екип. Госпожа Сигсби слезе първа от самолета. Дени Уилямс от Червен рубин и Луис Грант от Опал останаха на борда, за да се погрижат за специалния багаж на Златния екип. Госпожа Сигсби спря на пистата, въпреки силната жега, и използва мобилния си телефон, за да се обади на стационарния телефон в кабинета си. Вдигна Розалинд и я свърза със Стакхаус.

— Свърза ли се… — започна тя, но замълча, за да изчака капитанът и помощникът му да отминат, което те направиха мълчаливо. Единият беше бивш пилот от военновъздушните сили, другият — бивш пилот от Националната въздушна гвардия, но и двамата приличаха на нацистките стражи в стария комедиен сериал „Героите на Хоган“: не виждаха и не чуваха нищо. Задачата им беше само да превозват.

След като те се отдалечиха, тя попита Стакхаус дали се е чул с човека им в Дюпрей.

— Да. Елис е претърпял инцидент, когато скочил от влака. Фраснал си главата в стълба на семафор. Внезапна смърт от мозъчен кръвоизлив щеше да реши почти всичките ни проблеми, но онзи тип Холистър каза, че дори не бил изгубил съзнание. Някакъв шофьор на мотокар го видял и го завел в склада, след което се обадил на местния доктор. Той пристигнал, а малко по-късно се появила и полицайка. Тя и шофьорът на мотокара завели нашето момче в участъка. Ухото, в което му поставихме проследяващото устройство, било превързано.

Дени и Луис Грант се появиха на вратата на самолета, понесли дълъг метален сандък. Внесоха го в сградата на летището. Госпожа Сигсби въздъхна.

— Е, можехме да очакваме подобно нещо. Всъщност го очаквахме. Все пак става въпрос за малко градче, нали? С шепа градски полицаи?

— Градчето е много забутано — съгласи се Стакхаус. — Което е чудесна новина. Може би ще имаме и още добри новини. Нашият човек каза, че шерифът кара голям стар сребрист пикап „Тайтън“, който не бил паркиран пред участъка, нито на паркинга за общински служители отзад. Холистър се разходил до местния минимаркет. Твърди, че чалмите, които работят там — той използва този израз, не аз — знаели всичко за всеки. Онзи, който бил на смяна, му казал, че шерифът се отбил за кутия пури и споделил, че отива да види майка си, която е в старчески дом или хоспис, или нещо от този сорт в съседния град. Но съседният град се намира на петдесет километра.

— Защо това е добра новина? — Госпожа Сигсби отлепи блузата от врата си и си подуха с яката.

— Възможно е полицаите от паланка като Дюпрей да не спазват процедурите, но ако го направят, значи ще задържат малкия, докато шефът се върне, и ще оставят той да реши как да процедират. След колко време ще стигнете там?

— Два часа. Може да успеем и по-рано, но носим специален багаж и не е разумно да превишаваме разрешената скорост.

— Права си — съгласи се Стакхаус. — Слушай, Джулия, селяците от Дюпрей може да се свържат с полицията в Минеаполис по всяко време. Може дори вече да им са се обадили. Но няма значение. Разбираш ме, нали?

— Естествено.

— После ще се тревожим за почистването. Първо трябва да се погрижим за малкия пътешественик.

Да го убият, това имаше предвид Стакхаус, и вероятно точно това щеше да се наложи да направят. Да убият Елис и всеки друг, който се изпречи на пътя им. Подобна каша би означавала да използват Нулевия телефон, но ако Сигсби успееше да убеди тихия фъфлещ глас в другия край на линията, че най-големият проблем е бил разрешен, може би щеше да отърве кожата на косъм. Вероятно дори да запази работата си, но щеше да се задоволи и само да остане жива, ако се стигнеше дотам.

— Знам какво е нужно да се направи, Тревър. Сега ме остави да си свърша работата.

Прекъсна разговора и влезе в сградата. Климатикът в малката чакалня удари потната й кожа като шамар. Дени Уилямс я чакаше.

— Готови ли сме?

— Да, госпожо. Готови сме да се развихрим. Когато кажете, поемам командването.

Госпожа Сигсби беше заета с таблета си по време на полета от Ери.

— Ще спрем за малко при Изход 181. Там ще ти предам командването. Съгласен ли си?

— Напълно.

Останалите ги чакаха отвън. Нямаше черни джипове с тъмни стъкла, само три семейни минивана в цветове, които не се набиваха на очи: син, зелен и сив. Ани Сиротната би останала разочарована.