Стивън Кинг
Институтът (144)

30.

Ник Уилхолм поведе парцаливата си войска от момчета и момичета по леко наклонения тунел до заключената врата на Предната половина. Някои от затворниците в Отделение A го последваха, други просто се шляеха наоколо. Пийт Литълджон отново започна да се бие по главата и да вика: „Я-я-я-я-я-я“. Ехото в тунела правеше ритмичното му скандиране не просто дразнещо, а направо влудяващо.

— Да се хванем за ръце — каза Ники. — Всички. — Кимна на размотаващите се го̀рки и добави: „Мисля, че така ще ги привлечем“.

„Като нощни пеперуди към лампа“, каза мислено Калиша. Не беше много ласкаво от нейна страна, но истината рядко е ласкава. Другите дойдоха. Докато се хващаха за ръце, бръмченето се усилваше. Стените на тунела ги принудиха да оформят по-скоро елипса, отколкото кръг, но нямаше значение. Продължаваха да набират сила.

Калиша знаеше какво е намислил Ники, не само защото чуваше мислите му, а и тъй като друг вариант не им беше останал.

„Заедно сме по-силни“, помисли си тя, след което каза на глас на Ейвъри:

— Разбий ключалката, Ейвстър.

Бръмченето се усили до пронизително пищене и ако някой от тях все още имаше главоболие, то би избягало от ужас. Калиша отново изпита онова усещане за блажена мощ. Обземаше я в дните, когато Хендрикс палеше бенгалския огън, но тогава го чувстваше нечисто. Сега усещането за мощ беше чисто, защото силата генерираха те. Децата от Отделение A мълчаха, но се усмихваха. И те го усещаха. И им харесваше. Калиша предположи, че това е най-ясната мисъл, на която някога ще бъдат способни.

От вратата долетя тихо пукане и видяха как тя се огъва в рамката, но само толкова. Ейвъри стоеше надигнат на пръсти, малкото му личице бе смръщено от напрежение. След миг отпусна рамене и въздъхна.

Джордж: „Не става ли?“.

Ейвъри: „Не. Ако беше просто заключена, мисля, че щяхме да успеем, но заключващият механизъм дори не се намира в нея“.

— Мъртва — обади се Айрис. — Ключалката е мъртва, вкочанена, не превърта.

— Блокирали са ги някак си — каза Ники. „И не можем да изкъртим вратата, нали?“

Ейвъри: „Не, от дебела стомана е“.

— Къде е Супермен, когато ти трябва? — каза Джордж и се усмихна тъжно.

Хелън седна на пода, скри лице с длани и се разплака.

— За нищо не ставаме. — Повтори думите, този път като отекваща мисъл: „За нищо не ставаме“.

Ники се обърна към Калиша. „Някакви идеи?“

„Не.“

Обърна се към Ейвъри. „Ами ти?“

Ейвъри поклати глава.