Стивън Кинг
Институтът (97)

8.

В киносалона Калиша взе цигарата от пръстите на Ники, дръпна за последно от фаса без филтър, пусна го на пода и го настъпи. След това прегърна Ники през рамо.

— Зле ли ти е?

— И по-зле съм бил.

— От филма ще ти стане по-добре.

— Да. Но и утре е ден. Сега разбирам защо баща ми беше толкова кисел, когато имаше махмурлук. Ти как си, Ша?

— Добре съм. — Наистина се чувстваше добре. Усещаше само тъпо пулсиране над лявото око. Довечера то щеше да изчезне. Утре щеше да се върне и вече нямаше да е тъпо. Утре щеше да представлява пронизителна болка, в сравнение с която махмурлукът на бащата на Ники (и на собствените й родители от време на време) щеше да прилича на разходка в слънчев ден: постоянно блъскане, сякаш в главата й имаше затворено демонично джудже, което налагаше черепа й с чук в опит да излезе. Но дори това, знаеше Калиша, не беше най-лошият вариант. Главоболието на Ники беше по-силно, а при Айрис — направо нетърпимо и отнемаше все по-дълго време болката да утихне.

Джордж имаше късмет: въпреки силните му телекинетични способности досега главата почти не го беше боляла. Казваше, че понякога слепоочията и основата на черепа му тръпнат. Но щеше да се влоши. Всички се влошаваха, докато не настъпеше краят. А после? Отделение A. Жуженето. Бръмченето. Задната половина на Задната половина. Калиша все още не изпитваше желание да отиде там, мисълта да бъде заличена като личност все още я ужасяваше, но и това щеше да се промени. За Айрис вече се беше променило: през повечето време тя приличаше на зомби от „Живите мъртви“. Хелън Симс в общи линии изрече на глас мислите на Калиша за Отделение A, когато каза, че всичко е по-добре в сравнение със Светлините на Щази и нетърпимото главоболие, което не стихва.

Джордж се приведе напред и погледна покрай нея към Ник с бистри очи, в които все още почти не се долавяше болка.

— Той успя да се измъкне — прошепна Джордж. — Съсредоточи се върху тази мисъл. Вкопчи се в нея.

— Така и ще направим — съгласи се Калиша. — Нали, Ник?

— Ще се опитаме — каза Ник и успя да се усмихне. — Макар че ми се струва нереалистично някой некадърен на баскетбол колкото Люки Елис да успее да доведе помощ.

— Може да не го бива в баскетбола, но е отличен шахматист — възрази Джордж. — Не го отписвай.

Един от възпитателите в червено се появи на отворената врата на киносалона. В Предната половина възпитателите носеха табелки с имената си, но не и тук. В Задната половина възпитателите бяха взаимозаменяеми. Нямаше и техници, само двамата доктори и понякога доктор Хендрикс: Хекил, Джекил и Донки Конг. Страшното трио.

— Свободното време изтече. Ако няма да ядете, се връщайте по стаите.

Старият Ники щеше да каже на този мускулест тъпак да върви на майната си. Но новият Ники просто стана, олюля се и се подпря на облегалката, за да запази равновесие. На Калиша й се късаше сърцето да го гледа такъв. Онова, което бяха отнели на Ники, в някои отношения беше по-страшно и от убийство. В много отношения.

— Ела, ще вървим заедно — каза тя. — Нали, Джордж?

— Ами, аз възнамерявах следобед да хвана прожекцията на „Момчетата от Джърси“, но щом настояваш.

„Ето ни и нас, тримата клети мускетари“, помисли си Калиша.

Навън в коридора бръмченето беше много по-силно. Да, тя знаеше, че Люк е избягал, Ейвъри й бе казал и това беше чудесно. Немарливите кретени още дори не бяха разбрали, че го няма, което беше още по-хубаво. Но главоболията малко попарваха надеждата. Дори когато болката отслабваше, просто я чакаха да се върне, което представляваше един съвсем друг ад. А бръмченето, долитащо от Отделение A, караше надеждата да изглежда безсмислена, което беше ужасно. Калиша никога не се бе чувствала толкова самотна, толкова безпомощна.

„Но трябва да се държа, колкото се може по-дълго — помисли си тя. — Каквото и да ни причиняват със светлините и с проклетите филми, трябва да издържа. Трябва да запазя разсъдъка си.“

Вървяха бавно по коридора под зоркия поглед на възпитателя, не като деца, а като инвалиди. Или старци, прекарващи последните седмици от живота си в неприветлив хоспис.