Стивън Кинг
Институтът (43)

6.

— Малкият се казва Ейвъри Диксън — обясни Люк, когато с Хелън Симс спряха пред отворена врата до кротко бръмчащата машина за лед. — На десет години е. Но изглежда по-малък, нали?

Тя го зяпна ококорено.

— Ти да не си телепат в крайна сметка?

— Не. — Люк огледа плаката с Тони Пикълс и войничетата на бюрото. — Влизах тук с Морийн, една от камериерките. Помогнах й да оправи леглото. С изключение на него цялата стая вече беше подредена.

Хелън се подсмихна.

— Значи това си бил — подмазвач.

Люк си спомни как Тони го бе зашлевил и се запита дали същото няма да се случи скоро и на Хелън.

— Не, но Морийн не е като другите. Ако се държиш добре с нея, и тя ще се държи добре с теб.

— Откога си тук, Люк?

— Пристигнах точно преди теб.

— Тогава откъде знаеш кой е добър и кой не е?

— Знам, че Морийн е свястна. Помогни ми да му избера дрехи.

Хелън извади панталон и бельо от скрина (като не пропусна да надзърне и в останалите чекмеджета) и двамата се върнаха в стаята на Калиша. По пътя Хелън попита Люк дали са го подлагали на тестовете, за които беше споменал Джордж. Той отвърна, че още не са, но й показа чипа в ухото си.

— Не се съпротивлявай. Аз се дърпах и изядох плесник.

Хелън спря рязко.

— Стига бе!

Люк обърна глава, за да й покаже бузата си, където два от пръстите на Тони бяха оставили бледи синини.

— Няма да допусна никой да ме удря — заяви Хелън.

— Съветвам те да не изпробваш тази теория на практика.

Тя тръсна двуцветната си коса.

— Ушите ми вече са пробити, тъй че не ме е страх.

Калиша седеше на леглото до Ейвъри, чието дупе беше разположено върху сгъната хавлиена кърпа. Галеше го по потната глава. Той я гледаше замечтано, сякаш беше принцеса Тиана. Хелън хвърли дрехите на Люк. Той не го очакваше и изпусна слиповете с щампи на Спайдърмен в различни динамични пози.

— Нямам желание да виждам малкото пишле на хлапето. Отивам да си лягам. Може би когато се събудя, ще съм си в стаята, в истинската си стая, и всичко това ще се окаже само сън.

— Желая ти успех — рече Калиша.

Хелън излезе. Люк се наведе за бельото на Ейвъри тъкмо навреме, за да зърне поклащането на бедрата й в избелелите джинси.

— Сочно парче, а? — каза Калиша сухо.

Люк й занесе дрехите с пламнали бузи.

— Може да се каже, но има още какво да се желае по отношение на характера й.

Помисли си, че това ще я разсмее — харесваше смеха й — но Калиша само се натъжи.

— Тук ще смачкат войнствения й дух. Скоро ще се свива уплашено всеки път, щом види мъж със синя риза. Също като нас останалите. Ейвъри, трябва да се преоблечеш. Ние с Люк ще се обърнем с гръб.

Двамата се обърнаха към отворената врата, през която се виждаше плакатът, който твърдеше, че се намират в рая. Иззад тях долетя шумолене и подсмърчане. Най-накрая Ейвъри проговори:

— Облякох се. Можете да се обърнете.

Обърнаха се и Калиша каза:

— Занеси мократа пижама в банята и я просни на ръба на ваната.

Момчето тръгна, без да спори, и след малко се дотътри обратно.

— Проснах я, Ша. — В гласа му вече нямаше ярост. Звучеше уморено и хрисимо.

— Браво на теб. А сега, качвай се на кревата. Полегни си, няма защо да се страхуваш.

Калиша седна, вдигна краката на Ейвъри в скута си и потупа леглото от другата си страна. Люк седна и попита Ейвъри дали се чувства по-добре.

— Май да.

— По-добре си, знаеш го — каза Калиша и отново започна да гали момченцето по главата. Люк имаше чувството — може би се лъжеше, но едва ли — че между тях тече някаква комуникация. Вътрешна.

— Добре — каза Калиша. — Щом държиш, му разкажи шибания виц, а после заспивай.

— Ти каза лоша дума.

— Добре, признавам. Разкажи му вица.

Ейвъри погледна Люк.

— Добре. Големият олигофрен и малкият олигофрен стояли на мост. Големият олигофрен паднал. Малкият олигофрен не паднал. Защо?

Люк се замисли дали да не каже на Ейвъри, че вече не е приемливо да се използва думата „олигофрен“ в изискана компания, но тъй като беше ясно, че в Института компанията не е изискана, каза само:

— Предавам се.

— Защото не е толкова голям олигофрен. Загря ли?

— Да. Защо пилето пресякло пътя?

— За да стигне от другата страна?

— Не, защото е глупаво като кокошка. А сега заспивай.

Ейвъри понечи да каже още нещо — може би се сети за друг виц — но Калиша му каза да мълчи. Продължаваше да го гали по главата. Устните й мърдаха. Очите на Ейвъри започнаха да се затварят. Клепачите му натежаха, надигнаха се бавно, отново се затвориха, още по-бавно, и на третия път вече не се отвориха.

— Правеше ли нещо току-що? — попита Люк.

— Изпях му една приспивна песен, която ми пееше мама. — Шепнеше, но удивлението и удоволствието в гласа й се долавяха ясно. — Пея ужасно фалшиво, но когато го правя мислено, мелодията като че ли не е от значение.

— Струва ми се, че той не е много интелигентен.

Калиша му хвърли поглед, който го накара да се изчерви, също както когато го бе хванала да гледа краката на Хелън.

— Предполагам, че на теб целият свят ти изглежда не особено интелигентен.

— Не, нямах това предвид — възрази Люк. — Исках просто да кажа, че…

— Не се впрягай. Знам какво искаше да кажеш. Само че според мен не му липсва интелигентност. Не точно. Не е много хубаво да си силен телепат като него. Когато не знаеш какво си мислят другите, трябва да започнеш още от ранна възраст да… как беше изразът…

— Да тълкуваш езика на тялото ли?

— Точно така. Обикновените хора се справят, като гледат изражението на човек и преценяват какво им казва той, като съдят не само по думите, но и по тона му. Все едно да ти пораснат зъби, за да можеш да дъвчеш жилава храна. Това хлапе, горкото, е като зайчето от „Бамби“. Зъбите, с които разполага, стават само за дъвкане на трева. Ясно ли се изразих?

Люк отговори, че я разбира напълно.

Калиша въздъхна.

— Институтът е крайно неподходящо място за такова зайче, но може би няма значение, нали накрая всички отиваме в Задната половина.

— Колко силна е дарбата му… в сравнение с твоята, да речем?

— Много по-силен е от мен. Тук има един показател, чиито стойности измерват — МНФ. Веднъж го видях на лаптопа на доктор Хендрикс и мисля, че е много важен, може би най-важният. Ти си вундеркиндът, знаеш ли какво означава?

Люк не знаеше, но възнамеряваше да разбере. Ако преди това не му вземеха компютъра, разбира се.

— Каквото и да означава, способността на малкия е изумителна. Разговарях с него! Чрез истинска телепатия!

— Но ти си общувала и с други телепати, макар телепатията да е по-рядко срещана от телекинезата. Не навън, но тук със сигурност.

— Не разбираш. Може би не можеш да разбереш. С другите телепати усещането е все едно слушаш радио с намален почти докрай звук или чуваш как други хора си говорят на двора, докато ти си в кухнята и съдомиялната работи. Понякога не чуваш нищо, понякога чуваш само откъслечни думи. Разговорът с Ейвъри беше истински, като в научнофантастичен филм. Трябва да се грижиш за него, след като аз си тръгна, Люк. Той е като проклетото зайче и не се изненадвам, че се държи като по-малко дете. Досега животът му е бил песен.

В съзнанието на Люк отекнаха думите след като си тръгна.

— Знаеш ли… Някой казвал ли ти е кога ще отидеш в Задната половина? Морийн например?

— Няма нужда да ми казват. Вчера не правих нито един от тъпите им тестове. Не ми биха и инжекции. Това е сигурен знак. Ще преместят и Ник. Джордж и Айрис може да останат още малко.

Калиша нежно постави ръка върху тила на Люк, при което отново го полазиха приятните тръпки.

— За момент ще бъда твоя сестра, Люк, твоя духовна сестра, затова ме слушай внимателно. Ако единственото, което харесваш в Пънкарката, е начинът, по който си върти задника, не се задълбочавай. Не бива да се привързваш прекалено към хората тук. Смазва те, когато дойде време да ги преместят, а всички ги местят. Но трябва да се грижиш за Ейвъри, докато можеш. Като си помисля как Тони или Зик, или онази кучка Уинона сигурно ще го бият, ми иде да се разплача.

— Ще направя каквото мога — обеща Люк. — Но се надявам ти да останеш тук още дълго. Ще ми липсваш.

— Благодаря, но точно за това ти говорех.

Поседяха смълчани известно време. Люк знаеше, че трябва скоро да се върне в стаята си, но искаше да поседи още малко. Не беше готов да остане сам.

— Мисля, че мога да помогна на Морийн. — Каза го съвсем тихо, едва помръдна устни. — С натрупаните дългове. Но трябва да говоря с нея.

Калиша отвори широко очи и се усмихна.

— Наистина ли? Това би било страхотно. — Тя долепи устни до ухото му и той целият потрепери. Страхуваше се да погледне ръката си, да не би кожата му да е настръхнала. — Направи го колкото се може по-скоро. След един-два дни й предстои едноседмична почивка. — Сега постави ръка, о, боже, на бедрото му, територия, в която и майка му не пристъпваше в последно време. — Когато се върне, ще работи някъде другаде в продължение на три седмици, може да я засечеш в коридорите или в стаята за почивка, но никъде другаде. Тя отказва да говори къде я пращат, дори на безопасните места, тъй че несъмнено работи в Задната половина.

Калиша отдръпна устни от ухото му и ръката си от бедрото му, а на Люк отчаяно му се прииска да бе имала още тайни за споделяне.

— Прибирай се в стаята си — каза тя и блясъкът в очите й го накара да си помисли, че осъзнава какво въздействие оказва върху него. — Пробвай да поспиш.