Стивън Кинг
Институтът (56)

19.

Люк излезе на площадката и с изненада видя, че Ники играе баскетбол с Хари Крос. Двамата се смееха, побутваха се и се шегуваха, сякаш бяха приятели още от първи клас. Хелън седеше на една от масите и играеше на война с две колоди карти с Ейвъри. Люк седна до нея и попита кой води.

— Трудно е да се каже — отвърна Хелън. — Ейвъри ме победи в предишната игра, но в тази битката е ожесточена.

— Тя смята, че играта е пълна скука, но се съгласи, защото е добра — каза Ейвъри. — Нали така, Хелън?

— Точно така. Малък Крескин. А после ще играем на Удари Валето. Тази игра няма да ти хареса, защото аз удрям силно.

Люк се огледа и го прободе тревога, а това накара ескадрон от призрачни точки да се появи пред очите му и след миг да изчезне.

— Къде е Калиша? Нали не са…

— Не, не са я отвели. Отиде да се изкъпе.

— Люк я харесва — заяви Ейвъри. — Много я харесва.

— Ейвъри?

— Какво, Хелън?

— Някои неща не бива да се изричат на глас.

— Защо?

— Защото защо завършва на о. — Тя внезапно извърна очи. Прокара длан през двуцветната си коса, може би за да скрие, че устните й треперят. Ако това целеше, не се получи.

— Какво има? — попита Люк.

— Защо не попиташ Малкия Крескин? Той е всевиждащ и всезнаещ.

— Тикнали са й термометър в дупето — обясни Ейвъри.

— О! — каза Люк.

— Нали — каза Хелън. — Не е ли унизително, мамка му?

— Ужасно е — съгласи се Люк.

— Но също така е възхитително и прекрасно — каза Хелън и двамата избухнаха в смях. Хелън се смееше през сълзи, но все пак се смееше и трябваше да оценят факта, че са способни да се смеят.

— Не разбирам — каза Ейвъри. — Как може термометър в дупето да е нещо възхитително и прекрасно?

— Има възхитителен вкус, ако го оближеш, когато го извадят — отвърна Люк и тримата се запревиваха от смях.

Хелън плесна по масата, при което се разхвърчаха карти.

— Боже, напишках се, отврат! Не гледайте! — И хукна да бяга, като за малко да събори Джордж, който тъкмо излизаше навън с шоколадово десертче в ръка.

— Какво й става? — попита той.

— Напишка се — отговори делово Ейвъри. — Снощи аз се напишках в леглото, тъй че я разбирам много добре.

— Благодаря ти, че сподели този факт — засмя се Люк. — Върви да играеш баскетбол с Ники и Новия.

— Луд ли си? Прекалено големи са, а и Хари вече ме блъсна веднъж.

— Тогава отиди да поскачаш на батута.

— Писна ми от батута.

— Въпреки това отиди да скачаш. Искам да поговоря с Джордж.

— За светлините ли? Какви са тези светлини?

„Способностите на малкия са направо злокобни“, помисли си Люк.

— Върви да скачаш, Ейвстър. Покажи ми как правиш кълбо напред.

— И гледай да не си счупиш врата — заръча му Джордж. — Все пак, ако го направиш, ще изпея „Толкова си красива“ на погребението ти.

Ейвъри впери очи в Джордж за една-две секунди и каза:

— Но ти мразиш тази песен.

— Да — отвърна Джордж. — Така е. Онова, което казах, се нарича сатира. Или май ирония. Все ги бъркам. Хайде, дим да те няма.

Двамата го проследиха с поглед как се тътри неохотно към батута.

— Това хлапе е на десет, но като изключим екстрасензорните работи, се държи като шестгодишен — отбеляза Джордж. — Шантава работа.

— Да, шантава работа. Ти на колко години си, Джордж?

— На тринайсет — отвърна Джордж печално. — Но напоследък имам чувството, че съм на сто. Люк, те твърдят, че родителите ни са добре. Вярваш ли им?

Деликатен въпрос. След известно мълчание Люк каза:

— Ами… не съвсем.

— Ако можеше да разбереш със сигурност, би ли го направил?

— Не знам.

— Аз не бих — заяви Джордж. — Бездруго имам сто проблема на главата. Ако разбера, че те са… сещаш се… ще се срина окончателно. Но не спирам да се чудя. Все за това мисля.

„Мога да разбера какво се е случило с родителите ти — помисли си Люк. — Мога да разбера какво се е случило и с моите.“ За миг се наведе и понечи да му го прошепне на ухо. Но тогава си спомни думите му, че вече си има достатъчно проблеми.

— На теб правиха ли ти онзи очен тест?

— Да, правят го на всички. Също както на всички им пъхат термометър в задника и им правят ЕЕГ и ЕКГ, и ЯМР, и АБВ, и кръвни изследвания, и прегледи за рефлекси, и всички останали прекрасни неща, които ти предстоят, Люки.

Люк понечи да го попита дали е продължил да вижда точките след като са изключили прожекционния апарат, но си замълча.

— Ти получи ли гърч? Защото аз получих.

— Не. Само ме сложиха да седна на маса и противният доктор с мустаците направи няколко фокуса с карти.

— Имаш предвид, че са те питали какво има на тях.

— Да, това имам предвид. Познах, че са карти за екстрасензорни тестове, нямаше какви други да са. Тестваха ме с тях две години преди да се озова в тази очарователна адска дупка. След като родителите ми установиха, че наистина понякога мога да местя предмети с поглед. Щом заключиха, че не се преструвам само за да им изкарам акъла или за да си направя шегичка, поискаха да разберат на какво още съм способен, затова ме заведоха в „Принстън“, където имат отдел за Изследване на аномалии. Тоест имаха. Мисля, че го закриха.

— Аномалии… сериозно ли?

— Да. Предполагам, че звучи по-научно от Изследване на ясновидски способности. Числеше се към инженерния факултет на „Принстън“, представяш ли си? Тестът с картите се провеждаше от двама докторанти, но аз не внимавах особено. През онзи ден не успях да преместя почти нищо. Понякога става така. — Той сви рамене. — Сигурно са ме помислили за измамник, но ми е все едно. Все пак в най-добрия случай мога да съборя купчина книги с мисълта си, а така няма да привлека мацки. Съгласен ли си?

Като човек, чийто най-зрелищен номер беше да събори поднос за пица от маса в ресторант, Люк беше съгласен.

— Биха ли те?

— Удариха ме веднъж, но здраво. Защото се опитах да пусна шегичка. Оная кучка Присила ме фрасна.

— Запознахме се. Кучка е, спор няма.

Дума, която майка му мразеше повече и от шибан, и след като я изрече, отново му стана мъчно за нея.

— И не позна какво има на картите, така ли?

Джордж му хвърли странен поглед.

— Аз съм ТК, а не ТП. Също като теб. Как бих могъл да отгатна?

— Да, явно няма как.

— Тъй като от „Принстън“ знаех какво представляват тези карти, гадаех напосоки: кръст, звезда, вълнообразни линии. Присила ми нареди да спра да лъжа, затова когато Еванс взе следващата карта, аз му казах, че на нея има снимка на циците на Присила. Тогава тя ме зашлеви. После ме върнаха в стаята ми. Да ти кажа честно, не ми изглеждаха особено заинтересовани. По-скоро сякаш го правеха по задължение.

— Може би не са очаквали нищо — предположи Люк. — Може ти да си бил от контролната група.

Джордж се разсмя.

— Човече, та аз нямам никакъв контрол тук. Какви ги говориш?

— Нищо. Няма значение. Те върнаха ли се? Имам предвид светлините, цветните точки.

— Не. — Джордж го погледна любопитно. — Ти видя ли ги отново?

— Не. — Люк изведнъж се зарадва, че Ейвъри не е при тях, и се надяваше мозъкът на малкия да е с къс обхват. — Просто… получих гърч… поне така мисля… и се уплаших, че е възможно пак да ги видя.

— Не разбирам какъв е смисълът от Института — каза Джордж с по-печален тон от всякога. — Прилича на държавна институция, но… майка ми купи една книга малко преди да ме заведе в „Принстън“. „Свръхестествените сили: Истории и измами“. Прочетох я, след като тя приключи с нея. Имаше една глава за поръчани от държавата експерименти за хора с дарби като нашите. ЦРУ провеждало такива през 50-те години. За телепатия, телекинеза, ясновидство, дори левитация и телепортация. Използвали ЛСД. Получили някакви резултати, но нищо особено. — Той се приведе напред и впери сините си очи в зелените очи на Люк. — Такива сме и ние, приятел, нищо особено. Нима се очаква да завладеем света от името на САЩ, като местим кутии от бисквити — при това само ако са празни — или прелистваме страниците на книга?

— Могат да изпратят Ейвъри в Русия — каза Люк. — Той ще им долага какво е закусвал Путин и дали носи боксерки или слипове.

Това накара Джордж да се усмихне.

— По въпроса за родителите ни… — започна Люк, но в този момент Калиша изтича навън и попита кой иска да играе на народна топка.

Оказа се, че всички искат.