Стивън Кинг
Институтът (57)

20.

На другия ден Люк не беше подложен на изпитания, с изключение на изпитанието, на което подложи вътрешната си душевна устойчивост, а на него той се провали отново. Отвори сайта на „Стар Трибюн“ още два пъти. И двата пъти не посмя да го прочете, макар че втория път погледна за миг водещото заглавие за някакъв тип, който прегазил цял куп хора с камион, за да докаже колко силно вярващ е. Случката беше ужасяваща, но поне се бе случила извън пределите на Института. Външният свят още съществуваше, а тук се беше променило поне едно нещо: на началния екран на лаптопа вече се изписваше неговото име, а не името на заминалата си Дона.

Рано или късно трябваше да потърси информация за родителите си. Осъзнаваше това и сега разбираше напълно старата поговорка, че липсата на новини е добра новина.

На следващия ден го заведоха на ниво C, където един техник, Карлос, източи три ампули от кръвта му, би му инжекция (от която Люк не получи нежелани реакции), след което го накара да влезе в тоалетна кабинка и да се изпишка в чаша. После Карлос и една навъсена санитарка, казваше се Уинона, го заведоха на по-долното ниво D. На Уинона й се носеше славата, че е гаднярка, и Люк не направи опит да я заговори. Вкараха го в голяма стая с апарат за магнитнорезонансна томография, който сигурно струваше майка си и баща си.

„Прилича на държавна институция“, казал бе Джордж. Ако беше прав, какво биха си помислили обикновените данъкоплатци за начина, по който се харчат парите им? Люк предположи, че в страна, в която хората надаваха вой, че Биг Бръдър ги наблюдава дори във връзка с дребни изисквания като задължителното носене на мотоциклетни каски или издаването на разрешителни за притежание на оръжия, отговорът би бил „нищо“.

В стаята ги чакаше нов техник, но преди двамата с Карлос да успеят да го напъхат в тръбата, доктор Еванс нахлу, огледа ръката на Люк около мястото, където му бяха били последната инжекция, и заяви, че е „в идеално състояние“. Каквото и да означаваше това.

Попита го дали е получавал нови гърчове или припадъци.

— Не.

— А явяваха ли ти се отново цветните светлини? Например, докато играеш навън, докато седиш на компютъра или докато се напъваш при дефекация? Дефекация означава…

— Знам какво означава. Не.

— Не ме лъжи, Люк.

— Не лъжа. — Зачуди се дали ядрено-магнитният резонанс може да долови промени в мозъчната активност и да докаже, че наистина лъже.

— Добре.

„Не е добре — помисли си Люк. — Разочарован си. Което ме радва.“

Еванс записа нещо в бележника си.

— Продължавайте, дами и господа, продължавайте! — И излезе забързано от стаята все едно закъсняваше за важна среща. Операторът на апарата — на табелката му пишеше ДЕЙВ — попита Люк дали страда от клаустрофобия.

— Сигурно знаеш какво означава и това.

— Не страдам от клаустрофобия. Имам единствено фобия от това да ме държат под ключ.

Дейв беше сериозен на вид мъж на средна възраст, с очила, почти напълно оплешивял. Приличаше на счетоводител. Разбира се, същото важеше за Адолф Айхман.

— Но ако все пак… изпитваш клаустрофобия… мога да ти дам валиум. Позволено е.

— Няма нужда.

— Все пак изпий един — обади се Карлос. — Ще прекараш вътре доста време, с кратки прекъсвания, и хапчето прави преживяването по-приятно. Може дори да заспиш, макар че е доста шумно. Машината трака.

Люк знаеше това. Никога не му бяха правили магнитнорезонансна томография, но беше гледал достатъчно лекарски сериали.

— Няма нужда.

След обяд обаче (когато Гладис пак го заведе в стаята с апарата) изпи валиума, отчасти от любопитство, но най-вече от отегчение. Вече беше преминал три прегледа на скенера, а според Дейв му предстояха още три. Люк не си хаби дъха да попита за какво го изследват, какво търсят или какво се надяват да открият. Отговорът щеше да е някоя разновидност на „Не е твоя работа“. Не беше убеден, че и те самите знаят.

Валиумът го накара да се почувства лек като перце, все едно се намираше в сън, и при последния преглед в апарата той задряма въпреки силното тракане на машината. Когато Уинона дойде, за да го заведе в жилищното крило, действието на валиума беше преминало и той се чувстваше само замаян.

Тя бръкна в джоба си и извади шепа жетони. Когато му ги подаде, един се изтърколи на пода.

— Вдигни го, захарче.

Люк го вдигна.

— Тежък ден изкара — продължи тя и дори се усмихна. — Защо не си вземеш нещо за пиене и не разпуснеш малко? Препоръчвам ти Бристолския коктейл на „Харвис“.

Уинона беше на средна възраст, на предостатъчно години, че да има дете колкото Люк, може би дори две. На тях би ли препоръчала същата напитка? „Деца, имахте тежък ден в училище, защо не разпуснете с по един алкохолен коктейл преди да си напишете домашните?“ Понечи да й го каже; в най-лошия случай тя щеше да го зашлеви, но…

— Няма смисъл.

— А? — Тя го изгледа намръщено. — Кое няма смисъл?

— Нищо. Нищо няма смисъл, Уини. — Люк не искаше Бристолския коктейл на „Харвис“, нито „Чаен Туист“, нито дори вино „Дървено рало“, име, за което Джон Кийтс вероятно си е мислел, когато нарекъл нещо си „романтично като месеца на запад в топящата се нощ“.

— Внимавай какви ги плещиш, Люк.

— Ще се постарая.

Той прибра жетоните в джоба си. Стори му се, че са девет. Възнамеряваше да даде три на Ейвъри и по три на близначките Уилкокс. Достатъчно, за да си купят десертчета, но не и алкохол или цигари. За себе си в момента искаше единствено огромна порция протеини и въглехидрати. Не го интересуваше какво ще включва менюто за вечеря, стига да е в големи количества.