Стивън Кинг
Институтът (160)

4.

Калиша се луташе в огромна къща и нямаше представа как да излезе, защото не знаеше как е влязла. Намираше се в коридор, който приличаше на коридора в общежитието на Предната половина, където беше живяла доста време, преди да я отведат, за да й изцедят мозъка. Само че този коридор беше обзаведен с шкафчета, огледала и закачалки и някакво приспособление с формата на слонски крак, пълно с чадъри. Имаше масичка с телефон върху нея, който приличаше досущ на телефона в кухнята им у дома, и той звънеше. Калиша вдигна и тъй като не можеше да каже онова, което я бяха научили още като четиригодишна („Домът на семейство Бенсън“), каза само:

— Ало.

— Hola? Me escuchas? — попита момичешки глас, далечен, едва доловим и заглушаван от пукане.

Калиша знаеше какво означава hola, защото в прогимназията беше учила испански една година, но оскъдният й речников запас не включваше escuchas. Въпреки това разбра какво пита момичето и осъзна, че сънува.

— Да, чувам те. Къде си? Коя си?

Но момичето изчезна.

Калиша затвори телефона и продължи по коридора. Надзърна в стая, която приличаше на гостна от стар филм, после в бална зала. Подът беше настлан с черни и бели плочки, което й напомни как Люк и Ник играеха шах на площадката.

Звънна друг телефон. Тя забърза крачка и влезе в хубава модерна кухня. Хладилникът беше облепен със снимки, магнитчета и лепенки за коли, които гласяха БЪРКОВИЦ ЗА ПРЕЗИДЕНТ! Калиша нямаше представа кой е този Бърковиц, но разбра, че се намира в неговата кухня. Телефонът беше закачен на стената. По-голям беше от онзи в коридора, много по-грамаден от телефона в кухнята на семейство Бенсън, приличаше почти на шеговита играчка. Но звънеше и тя вдигна.

— Ало? Hola? Казвам се — me llamo — Калиша.

Но този път не се обаждаше испанката. Заговори момче.

— Bonjour, vous m’entendez?

Френски. Bonjour беше на френски. Друг език, същият въпрос и този път връзката беше по-добра. Не много, но все пак по-добра.

— Да, уи-уи, чувам те! Къде…

Но момчето изчезна и зазвъня друг телефон. Тя претича през някакъв килер и нахлу в стая със сламени стени и пръстен под, покрит почти изцяло с пъстра плетена рогозка. Това беше последната спирка на един укриващ се африкански военачалник на име Баду Бокаса, който беше намушкан в гърлото от една от любовниците си. Но всъщност го бяха убили няколко деца на хиляди километри разстояние. Доктор Хендрикс беше махнал с вълшебната си пръчица — неговата представляваше евтин бенгалски огън — и земният път на господин Бокаса бе приключил. Телефонът върху рогозката беше още по-голям, почти с размерите на настолна лампа. Слушалката натежа в ръката й, когато я вдигна.

Друго момиче, но този път се чуваше съвсем ясно. Изглежда, колкото по-голям беше телефонът, толкова по-ясен беше сигналът.

— Zdravo, cujes li me?

— Да, чувам те идеално. Къде се намирам?

Гласът изчезна и зазвъня друг телефон. Намираше се в спалня с полилей и този път беше с размерите на табуретка. Калиша трябваше да вдигне слушалката с две ръце.

— Hallo, hoor je me?

— Да! Чувам те идеално! Кажи нещо!

Момчето не каза нищо повече. Не прозвуча сигнал за свободно. Просто замлъкна.

Следващият телефон се намираше в зимна градина с висок стъклен покрив и беше голям колкото масата, върху която бе сложен. От звъненето му я заболяха ушите. Сякаш го чуваше през усилвател на рокконцерт. Калиша се затича към него с протегнати ръце и бутна слушалката от вилката, не защото очакваше най-накрая да получи отговор, а за да спре звъненето преди да й е пръснало тъпанчетата.

— Ciao! — избумтя момчешки глас. — Mi senti? MI SENTI?

И тогава се събуди.