Стивън Кинг
Институтът (65)

28.

Вечерта Люк вдигна един от жетоните пред камерата на лаптопа, за да го отключи, и отвори Господин Грифин. Фактът, че все още можеше да отвори портала, го обнадежди. Разбира се, тъпаците, които ръководеха Института, може и да знаеха за задната му вратичка, но какво говореше това за тях? Стигна до заключение, което му се струваше достатъчно логично: слугите на Сигсби може би в крайна сметка щяха да го хванат, че надзърта във външния свят, всъщност имаше голяма вероятност това да се случи, но до момента не го бяха заловили. Не следяха компютъра му в реално време. „Не са особено бдителни в това отношение — помисли си той. — Може би нехаят и за много други неща, и защо не? Не държат тук военнопленници, а само уплашени объркани хлапета.“

През портала Господин Грифин отвори „Стар Трибюн“. Днешното водещо заглавие беше за нестихващите спорове около здравеопазването, които продължаваха от години. Обзе го познатият ужас на какво би могъл да се натъкне след заглавната страница и за малко да затвори сайта. След това можеше да изтрие историята на посетените сайтове и да си легне. Може би да изпие още едно хапче. Онова, което не знаеш, не може да ти причини болка, гласеше една друга поговорка, а нима не беше страдал достатъчно за днес?

Тогава си спомни за Ник. Ники Уилхолм щеше ли да се откаже, ако знаеше, че има задна вратичка като Господин Грифин? Едва ли, определено нямаше да се откаже, само че Люк не беше смел като Ники.

Спомни си как Уинона му подаде шепата жетони и когато един се изтърколи на земята, го нарече захарче и му каза да го вдигне. А той изпълни нареждането безропотно. Ники и това нямаше да направи. Люк почти го чу да казва: „Вдигни си го сама, Уини“ и да получава шамар. Може би дори щеше да отвърне на удара.

Но Люк Елис не беше такъв. Люк Елис беше типичното добро момче, което правеше каквото му се казва независимо дали ставаше въпрос за домакински задължения или участие в училищния оркестър. Ненавиждаше проклетия тромпет, всяка трета нота излизаше фалшива, но продължаваше да свири, защото господин Гриър му беше казал, че му трябва поне едно извънкласно занимание различно от спорт. Люк Елис беше от онези, които се стараеха всячески да бъдат общителни, за да не го мислят и за чалнат освен за вундеркинд. Извършваше задължителното общуване по всички правила, след което се връщаше при книгите. Защото съществуваше една бездна, а книгите съдържаха вълшебните заклинания за призоваване на скритите в нея велики мистерии. За Люк тези мистерии бяха важни. Един ден, в бъдеще, може би и сам щеше да пише книги.

Но тук единственото бъдеще беше Задната половина. Тук основополагащият въпрос беше: „Има ли смисъл?“.

— Майната му — прошепна той и отвори раздела с местни новини на „Стар Трибюн“, а сърцето му туптеше бясно в ушите и пулсираше в малките ранички под бинтовете, които вече се затваряха.

Нямаше нужда да рови; веднага щом видя училищната си снимка от предната година разбра всичко, което му трябваше. Заглавието беше излишно, но въпреки това той го прочете:

ВСЕ ОЩЕ ИЗДИРВАТ ИЗЧЕЗНАЛИЯ СИН НА УБИТАТА ДВОЙКА ОТ ФАЛКЪН ХАЙТС

Цветните светлини се върнаха с въртене и пулсиране. Люк присви очи, изключи лаптопа, стана на крака, които сякаш не бяха неговите, и стигна до леглото с две нестабилни крачки. Легна на меката светлина от нощната лампа и се взря в тавана. Най-накрая противните шарени точки започнаха да избледняват.

Убитата двойка от Фалкън Хайтс.

Имаше чувството, че врата, за чието съществуване не е подозирал, се е отворила в съзнанието му и една-единствена мисъл — ясна, твърда и непоколебима — се изливаше през нея: те сигурно ме наблюдават. Не вярваше да знаят за портала Господин Грифин и как го използва за достъп до външния свят. Не вярваше и да знаят, че светлините са предизвикали някаква фундаментална промяна в мозъка му; те смятаха, че експериментът е бил неуспешен. Поне засега. Все факти, които можеха да се окажат ценни.

Слугите на Сигсби не бяха вездесъщи. Фактът, че продължаваше да има достъп до Господин Грифин, го доказваше. Единствените прояви на бунт, които очакваха от питомците си, бяха гневните изблици. А след като те биваха потушени чрез всяване на страх, побоища и електрошок, можеха да оставят хлапетата дори сами за кратки периоди, както Джо и Хадад бяха оставили него и Джордж сами в стая C-11, докато отидат да си вземат кафе.

Убити.

Това беше вратата и щеше да е толкова лесно да мине през нея. От самото начало беше почти сигурен, че го лъжат, но думичката почти бе държала вратата затворена. Позволяваше му да таи искрица надежда. Заглавието във вестника бе сложило край на надеждата. И тъй като те бяха мъртви — убити — кой би бил най-логичният заподозрян? ИЗЧЕЗНАЛИЯТ СИН, разбира се. Следователите по случая вече несъмнено бяха разбрали, че той е надарено дете, гений, а гениите не бяха ли психически нестабилни? Склонни да превъртат?

Калиша беше крещяла в знак на неподчинение, но Люк нямаше да го направи независимо колко му се искаше. В сърцето си можеше да крещи на воля, но не и на глас. Не знаеше дали тайните, които таи, ще му помогнат, но знаеше, че има пропуквания в стените на, както я бе нарекъл Джордж Айлс, тази адска дупка. Ако можеше да използва тайните си — и уж по-високата си интелигентност — като лост, може би щеше да успее да разшири тези цепнатини. Нямаше представа дали е възможно да избяга, но намереше ли начин, бягството щеше да е първата стъпка към по-висша цел.

„Ще ги смажа — закани се. — Като Самсон, след като Далила го придумала да си отреже косата. Ще ги смажа. До един.“

По някое време се унесе в дрямка. Сънува дома си, както и че майка му и баща му са живи. Този сън беше приятен. Баща му му напомни да изхвърли боклука. Майка му направи палачинки, а Люк ги заля обилно със сироп от къпини. Баща му изяде палачинка с фъстъчено масло, докато гледаше сутрешните новини по Си Би Ес — Гейл Кинг и Нора О’Донъл, която беше много секси — а после излезе за работа, след като целуна Люк по бузата, а Айлин по устата. Прекрасен сън. Майката на Ролф щеше да ги закара на училище и когато тя наду клаксона на улицата, Люк грабна раницата си и хукна към вратата. „Ей, да не си забравиш парите за обяд!“, провикна се майка му и му даде парите, само дето не бяха пари, а жетони, и тогава се събуди и осъзна, че в стаята му има някой.