Стивън Кинг
Институтът (157)

1.

Докато наближаваха Бофорт, в микробуса цареше почти непрекъсната тишина. По едно време доктор Еванс се опита да подхване разговор, за да ги уведоми отново, че е напълно невинен. Тим му каза, че има избор: или да млъкне и да вземе две таблетки от оксикодона, който му беше дал доктор Роупър, или да продължи да говори и да търпи болката в ранения си крак. Еванс предпочете мълчанието и хапчетата. В малкото кафяво шишенце имаше още няколко. Тим предложи едно на госпожа Сигсби и тя го преглътна на сухо, без да си направи труда да му благодари.

Тим искаше да пазят тишина заради Люк, който сега беше ръководителят на операцията. Осъзнаваше, че повечето хора биха го помислили за луд, задето позволява на дванайсетгодишно хлапе да начертае стратегия, която да спаси децата в тунела, без да рискува живота им, но забеляза, че Уенди също мълчи. Двамата с Тим знаеха какво е преживял Люк. Откакто го бяха срещнали, го виждаха в действие и разбираха.

На какво се дължеше това разбиране? Ами на факта, че освен невероятно смело, хлапето по една случайност беше и истински, неподправен гений. Престъпниците от Института го бяха отвлекли заради дарба, която (преди подсилването й) бе представлявала просто забавен фокус. Сметнали бяха, че гениалният му ум е само незначителна притурка към онова, заради което им бе трябвал, също като бракониерите, готови да убият петтонен слон заради четирийсет килограма слонова кост.

Тим се съмняваше, че доктор Еванс би оценил иронията, но Сигсби вероятно би я разбрала… ако, естествено, допуснеше в съзнанието си следната идея: една тайна организация, работила в продължение на десетилетия, да бъде срината точно от онова, което бяха сметнали за незначително — забележителния интелект на това дете.